-Уважаеми д-р Георгиев, от няколко години сте щатен преподавател във Филиал „Любен Каравелов“ – Кърджали. Какви са предизвикателствата пред преподаването на социология?

            -Както казва Пиер Бурдийо, социологията е бойно изкуство, а това налага определени особености в предаването на занаята. Шегата настрана, социалното знание е изпълнено с парадокси. От една страна, то е всеобщо притежание: всеки от нас е интуитивен социолог, доколкото притежава развит усет за отношенията между хората. Ние сравнително добре разбираме какво е приемливо и какво не в дадена ситуация, че едно и също поведение се оценява различно в зависимост от пола, възрастта или статуса на човека, че едни хора срещат повече отворени врати пред себе си, а други непрекъснато се сблъскват с препятствия. Това е компетентност, която всички носим със себе си, но тя има своите ограничения.

            Когато се опитаме да обясним защо нещата са такива, каквито са, откъде произлизат и какви механизми ги поддържат, картината рязко се усложнява. Социалният свят престава да бъде прозрачен. Сякаш сме свалили очилата си и всичко отвъд извън нашия обсег потъва в гъста мъгла. Ето един пример, който давам на студентите: всички знаем, че е костюмът е официална дреха и е подходящ за, да речем, явяване на интервю за работа, а анцугът не е. Защо е така? Обикновено отговарят: защото едното е официално облекло, а другото не е. Така е, но защо е така, а не иначе? Трудно е интуитивно да се отиде отвъд обяснения от типа на „така е прието“ и „така се прави“. Именно тук се намесва теорията. Нейната задача е да направи видими онези структури, зависимости и закономерности, които направляват нашето съществуване, без обикновено да ги осъзнаваме.

            Оттук произтича и другият парадокс на социологията: макар да се занимава с явления, които са непосредствено близки до всеки човек, тя е силно абстрактна дисциплина, изискваща усвояването на широк и разнороден набор от понятия и теоретични конструкции. А това невинаги е лесна задача.

            Подобни трудности са универсални за социологията. В България обаче съществува и още едно предизвикателство – публичният образ на науката. Едва ли ще е пресилено да кажем, че за мнозина българи думата „социология“ предизвиква по-скоро недоверие, отколкото интерес; тя е една почти мръсна дума. Причината е ограничената и често изкривена представа за това какво всъщност представлява работата на социолога. Повечето хора се сблъскват с него единствено чрез електоралните проучвания. Така социологията се редуцира до измерване на обществените нагласи, а нейният истински образ – на дисциплина, насочена към разбирането на цялостния социален живот и процесите, които го направляват, се скрива.

            Първата задача, която давам на студентите ми, е да напишат какво според тях е социологията, с какво се занимава, къде са я срещали и т.н., а след това започвам бавно да разбивам тези представи.

-Достатъчно ли познаваме механизмите на социалния живот в българското общество?

            -Не. И това е пряк резултат както от ограниченото присъствие на социалните науки в образователните програми, така и от тесния кръг социологически перспективи, които достигат до публичното пространство. Както вече споменах, механизмите, които направляват социалния живот, са трудно забележими и изискват специфичен аналитичен подход, необходима е определена пренагласа в начина на мислене.

            Слабото присъствие на социалните науки в медиите и учебниците в никакъв случай не е случайно, тъй като те по своята същност са критически дисциплини. Тази критичност не произтича непременно от политическа или идеологическа позиция, а от самия начин, по който работят. Дори напълно ценностно неутралният анализ на даден проблем може да постави под въпрос наложените представи. Например едно изследване, което показва как образователните успехи зависят не само от индивидуалните способности, но и от семейната среда, доходите или културните ресурси на родителите, неизбежно разклаща широко разпространеното убеждение, че успехът е единствено резултат от лични усилия и вродени таланти. По този начин социологическият анализ често действа като критика – дори когато не цели това директно – и има склонност да провокира силни реакции.

            Това се случва и по време на лекции. За мен това е ценен педагогически инструмент, но много колеги предпочитат да избягват подобни ефекти, особено в училищна среда, което е съвсем разбираемо. Именно това има предвид Бурдийо, когато определя социологията като бойно изкуство. Тя предоставя аналитични средства, чрез които можем да разберем и оспорим невидимите сили, формиращи начина, по който мислим, действаме и възприемаме света около себе си.

            Студентите, с които работя във Филиал „Любен Каравелов“ –  Кърджали, са предимно от специалността „Български език, гражданско образование и философия“. Надявам се, че те ще допринесат за положителна промяна в тази насока, стига, разбира се, да получат необходимите възможности и подкрепа.

-Готови ли са младите хора да поемат отговорност за бъдещето?

            -Готови или не, те са принудени постоянно да поемат отговорност за най-различни неща. Същото важи и за всички останали хора. Терминът, който назовава този специфичен процес на непрекъснато прехвърляне на отговорности към индивида – за самия себе си, за близките, за бъдещето, за околната среда, дори за миналото – е „респонсибилизация“. Нейните последици са многобройни и могат да бъдат открити навсякъде около нас.

            Наскоро си припомних части от класическото изследване на Ален Аренберг „Изтощението на Аза“, в което се предлага един социологически прочит на депресията. Съвсем накратко основната теза е следната: през втората половина на ХХ век в западните общества постепенно отслабва старият модел, основан на ясно дефинираните социални роли. На негово място се утвърждава общество, в което централна ценност става индивидуалната автономия. За нас свободата вече не е просто право, а и отговорност. Ако в миналото основният проблем е бил свързан с подчинението на външни норми, днес сме призовани непрекъснато да избираме, да се самореализираме и да носим отговорност за всеки аспект от съществуването ни.

            Ако трябва да изберем една ключова дума, която описва тази ситуация, това е „предприемач“, разбирана във възможно най-широкия смисъл. От нас се очаква непрекъснато да изобретяваме и преоткриваме себе си, защото устойчивите и общовалидни модели все повече липсват. В този контекст депресията може да се мисли като „болест на отговорността“. Същото до голяма степен важи и за състояния като „burnout“, които все по-често съпътстват съвременния начин на живот.

            В рамките на дисциплината „Философска антропология“ със студентите обсъждаме различни self-help практики, които те използват. Безспорно най-разпространената сред тях е т.нар. манифестиране, което представлява форма на позитивно мислене и визуализация на желанията, т.е. на бъдещето. Тази и други подобни практики могат да бъдат разглеждани като опити за справяне с умората, породена от непрекъснатата работа върху себе си и от постоянния натиск да бъдем успешни, мотивирани и продуктивни.

-Смятате ли, че традициите в обществото имат място в нашето съвремие? Като че ли българите си мислим, че всичко около нас трябва да започва с нас.

            -Това е напълно естествена нагласа. Историята на нещата е не само сложна, но често бива забравяна или съзнателно пренебрегвана. Неудобните факти обикновено се приписват на „другите“, докато положителните се възприемат като наше собствено постижение. В това отношение не сме особено различни от останалите общества.

            Традицията е доста променлива и дори опасна категория. Какво попада в нея, винаги зависи от целите, които се преследват в настоящето. Отделни елементи от миналото биват подбирани, преосмисляни, изопачавани или дори напълно измисляни, като обикновено това служи за оправдаване на определени позиции и практики в настоящето. Подобен подход е особено ефективен, защото заобикаля въпросите за адекватността и съобразяването със съвременните условия, заменяйки ги с формулата: „така е било и така трябва да бъде“.       

            Ще дам един забавен пример за променливостта на традициите. Като студент написах курсова работа върху неформалния социален контрол, тоест върху онези механизми за регулиране на поведението, които не разчитат на закони и официални правила, а действат чрез всекидневните отношения между хората. За терен използвах едно село в Северозападна България, а конкретният казус беше носенето на брада от мъжете.

            Според традиционните български траурни обичаи след смърт в семейството мъжът не бива да се бръсне поне четиридесет дни. В това село обаче възрастните жени – пословичните нашенски бабици, които бдят над улиците и осъждат всеки минал – бяха развили особена неприязън към брадите и всеки брадат мъж ставаше обект на критика. Аргументът, че носенето на брада е част от траурната традиция и че е „грозно“ тя да не бъде спазена, обикновено се посрещаше с контрааргумента, че е много по-грозно човек да изглежда „небръснат“. Причината за това беше проста, а именно, че извън траурния период гладко избръснатото лице се възприемаше като белег на подреденост и хигиена, докато брадата се свързваше със занемареност и нечистоплътност. Тази гледна точка пък беше напълно чужда на по-младите жители на селото, които по необходимост учеха в градските гимназии, където по онова време носенето на брада – обикновено внимателно оформена и стилизирана – вече се беше наложило като мода сред момчетата. Така една традиция на практика е обезсилена от друга, по-силно утвърдена в местните представи за прилично поведение, което ясно показва простия факт, че традициите не са някакво неподвижно наследство от миналото, а непрекъснато се пренареждат и преосмислят от самите хора, които ги поддържат.

-Вие имате многобройни престижни научни изяви. С кои Ваши изследвания се гордеете най-много?

            -От началото на работата ми във Филиал „Любен Каравелов“ – Кърджали имам удоволствието да бъда координатор на специалност „Български език, гражданско образование и философия“. Особено се гордея със съвместната работа със студентите както в учебния процес, така и извън него. През последните години проведохме редица интересни изследвания, които бих искал накратко да представя.

            Заедно със Сибел Карпузова, понастоящем студентка в трети курс на специалността „Български език, гражданско образование и философия“, изследвахме процесите на адаптация на първокурсниците към университетската среда. С Алиме Възгечева, която завърши същата специалност, проучихме начините, по които студентите преживяват т.нар. „малки академични провали“ – слаби оценки, невзети изпити, прекъсване на следването и други подобни ситуации. С Красимир Милев, студент във втори курс, разгледахме как философията на стоицизма се използва в съвременната self-help култура, насочена към мъжката аудитория. Със Захарина Тонева и Ема Нанкина, студенти в специалност „Културна и социална антропология“ към Философско-историческия факултет на Пловдивския университет, анализирахме влиянието на социалните мрежи върху всекидневните езикови практики.

            Към момента ръководя и изследователски проект, в който участват трима млади учени от Пловдивския университет. Това са докторантите от Философско-историческия факултет Радослав Даярски, Сава Стефанов и Георги Иванов. През последните години академичният състав на Филиал „Любен Каравелов“ – Кърджали се обогати с редица млади изследователи, предимно с филологически профил. От известно време обсъждаме възможността за бъдещ съвместен проект, който да съчетае перспективите на социологията и филологията в изследването на съвременните обществени процеси. Трябва да призная, че ми доставя особено удоволствие постепенно да разпалвам интереса на колегите към социологията. Те често с ирония подмятат, че тя изглежда като някаква универсална дисциплина – едва ли не „наука на науките“. Понякога се  чувствам като прозелит на тъмни знания…

Въпросите зададе:Георги Кулов