Ебола е тежко вирусно заболяване с висок леталитет. Предава се при пряк контакт с кръв или други телесни течности, които съдържат вируса. Темата отново е актуална заради възобновеното огнище в Демократична република Конго и Уганда. Зад клиничната картина с висока температура, тежка отпадналост, повръщане, диария и понякога кръвоизливи стои сложна последователност от увреждания на ниво клетки и тъкани.

Какво стои зад тежкото протичане на ебола?

Вирусът ебола принадлежи към семейство Filoviridae и съдържа едноверижна РНК. След проникване в организма той навлиза в клетките чрез белтъка NPC1 (вътреклетъчен преносител на холестерол, разположен в мембраната на ендозомите и лизозомите). В ранната фаза инфекцията засяга главно макрофагите и дендритните клетки на имунната система, а с напредването ѝ се засягат черният дроб, далакът и ендотелът (вътрешният клетъчен слой на кръвоносните съдове).

Особено опасно е, че още в началото на инфекцията вирусът пречи на клетките да произведат и използват интерферони. Два от вирусните белтъци (VP35 и VP24) блокират образуването и действието на интерфероните (сигнални белтъци, които включват вътреклетъчната защита срещу вируси), затова в първите дни след заразяването вирусът се размножава бързо, преди имунната система да успее да ограничи инфекцията.

Когато вирусът навлезе в макрофагите, тези клетки започват да отделят голямо количество възпалителни молекули (цитокини), което усилва възпалението в целия организъм. Така се уврежда ендотелът, нарушава се кръвосъсирването и едновременно се появяват микротромби и кръвоизливи. Увреждането на черния дроб допълнително намалява производството на белтъците, необходими за нормалното съсирване на кръвта.

В резултат кръвното налягане спада, течност преминава от кръвоносните съдове към тъканите, а чернодробното и бъбречното увреждане задълбочават нарушенията в съсирването на кръвта и водно-електролитния баланс. Повръщането и диарията допълнително водят до тежка загуба на течности и електролити.

Защо новите огнища на ебола остават трудни за овладяване?

Плодоядните прилепи се смятат за основния естествен резервоар на вируса, тъй като могат да го пренасят, без самите те да проявяват признаци на заболяването. Първоначалното предаване на вируса към човека обикновено е свързано с контакт с диви животни, а след това разпространението между хора става чрез пряк контакт с кръв и телесни течности, които съдържат вируса. Затова нови огнища се появяват най-често в райони на Централна и Западна Африка, където контактът с диви животни и късното разпознаване на първите случаи създават условия за предаване на вируса.

През май 2026 г. в провинция Итури в североизточната част на Демократична република Конго и в съседна Уганда е потвърдено огнище, причинено от вируса Бундибугио (Bundibugyo ebolavirus), който принадлежи към групата на ебола вирусите. На 17 май 2026 г. Световната здравна организация обяви огнището за извънредна ситуация с международно значение. Към 6 юни 2026 г. в двете страни са потвърдени общо 534 случая, от които 93 с летален изход, като последващите съобщения показват бързо нарастване на броя им. Това е седемнадесетото огнище на ебола в Демократична република Конго от 1976 г. насам.

Няколко месеца по-рано, през есента на 2025 г., здравните власти обявиха края на огнище в провинция Касаи в Демократична република Конго, причинено от вируса Заир (Zaire ebolavirus). То обхвана 64 случая и 45 летални изхода, при което леталитетът достигна около 70%. Уганда овладя огнища, причинени от вируса Судан, през 2022 и 2025 г.

Тежестта на заболяването зависи от конкретния ебола вирус – при Бундибугио леталитетът обикновено е между 25% и 50%, докато при Заир може да достигне до 90%. Най-мащабната епидемия остава тази в Западна Африка през 2014-2016 г. с над 11 000 летални изхода.

Какви са възможностите за ваксинация и лечение?

Срещу вируса Заир вече има одобрена ваксина (Ервебо), създадена на основата на рекомбинантен вирус (лабораторно променен вирус, използван като носител на еболавирусен белтък), както и две одобрени лечения с моноклонални антитела. Тези средства обаче са насочени към вируса Заир и не може автоматично да се приема, че действат срещу вируса Бундибугио. За Бундибугио към момента няма одобрена ваксина и няма одобрено специфично лечение.

Затова експертните групи на Световната здравна организация препоръчват ваксините и лекарствата срещу вируса Бундибугио, които все още се проучват, да се прилагат само в рамките на клинични изпитвания. Сред тях са експериментални моноклонални антитела, противовирусни лекарства и ваксини, създадени чрез рекомбинантен везикуларен стоматитен вирус или аденовирусни вектори. При ваксините тези платформи използват вирусен носител, който доставя генетична инструкция за еболавирусен белтък, така че имунната система да го разпознае предварително. Целта е да се установи дали тези средства могат надеждно да намалят риска от заболяване или тежко протичане при контактни, медицински служители и други групи с висок риск от заразяване.

Едновременно с това се ускорява разработването на ваксина срещу вируса Бундибугио. IAVI (международна научна организация за разработване на ваксини) работи върху rVSV ваксина, сходна като технологичен принцип с ваксината срещу вируса Заир. CEPI (международна коалиция за финансиране на ваксини срещу епидемични заплахи) подкрепя и други разработки, включително ваксина на Oxford, базирана на ChAdOx1 платформата (модифициран аденовирусен вектор). Допълнителна пречка остава недостигът на диагностични тестове, насочени конкретно към вируса Бундибугио, което забавя потвърждаването на част от случаите и затруднява издирването на контактните на потвърдените случаи.

Опитът от предишни огнища показва, че ранното венозно въвеждане на течности, корекцията на електролитните нарушения и поддържането на кръвното налягане остават основата на лечението при ебола. Това е особено важно, защото тежката дехидратация при повръщане и диария често има по-голямо значение за фаталния изход от кръвоизливите. Успешното овладяване на огнището зависи не само от разработването на ваксини и специфични лекарства, а и от бързата диагностика, изолирането на потвърдените случаи и доверието между здравните екипи и местните общности.