Днес отбелязваме 80-години от рождението на писателя Иванко Маринов,роден в Световния ден на книгата.За приноса си към културата той бе удостоен посмъртно със званието „Почетен гражданин на Кърджали“.

Иванко Маринов е поет, писател, публицист, общественик,  краевед, редактор, чието творчество и житейски път бяха тясно свързани с  гр.Кърджали.Член е на Съюза на българските писатели.

-Беше дългогодишен директор на Регионална библиотека „Н.Й.Вапцаров” – Кърджали. Секретар, а впоследствие и Председател на Общинския Комитет „Васил Левски” в Кърджали. Редактор е на множество книги на  десетки автори от Кърджалийска област. Публицист със стотици публикации в местния и националния печат.

 Автор е на 28 поетични и есеистични книги,  9  от които са изцяло посветени на Кърджали и региона, както следва:

1. „ Източните Родопи в художествената литература”, библиографски указател, който е включен и във фонда  на Библиотеката на Конгреса на САЩ.

 2. „Градът-кръстопът” книга първа, физиология на Кърджали до 1944 г.

3. „Градът-кръстопът”, книга втора, физиология на Кърджали след 1944 г.

4. „Градът – кръстопът”, книга трета, физиология на Кърджали след 1989 г.

5.” Момин камен” –  с родопски митове,  предания, легенди.

6. „Хиляда деветстотин и дванадесета” - в околностите на Балканската война.

7. „Улица „Републиканска” – с  краеведски спомени.

8. „Дни и нощи” – за художествено-творческата интелигенция в Кърджали.

9. „За по-различните хора” -  за дейността  на кърджалийския театър.

              Награди и звания на Иванко Маринов:

-  Годишната награда на Съюза на българските писатели за книгата „Градът-кръстопът” / 2006 г./;

-  Звание  „Заслужил краевед”, присвоено от Съюза на краеведите в България за значими услуги в организацията и ръководството на краеведската научно-изследователска и популяризаторска дейност; за голям брой краеведски публикации и дългогодишна краеведска дейност. /2006 г./;

- Медал  „Златен век – печат на Симеон Велики”  от  Министерството на културата на Република България  за изключителен принос в развитието и утвърждаването на българската култура  / 2016 г./;

Резюметата на малка част от отзивите  и рецензиите за творчеството на Иванко Маринов

Благовеста Касабова, вестник „Словото”, 25 ноември 2010 г.

„Мисля, че град Кърджали трябва да се гордее и да бъде благодарен на Иванко Маринов за това, че направи ярко колоритен, словесно панорамен „портрет” на града още от началото  на оформянето му като град та до ден-днешен в трилогията си „Градът –кръстопът”. Развитият му усет към детайла му позволи по най-добрия начин да открои същностното, физиономичното, отличителното за събития, личности, обществени и културни деятели, политика, икономика, промишленост. И така да изографиса лицето му, че непременно да ти се прииска да го посетиш и да се потопиш в атмосферата му, да се докоснеш до миналото и настоящето му.

 Не по-малко привлекателни са и родопските легенди, предания и митове, събрани в сборника „Момин камен”. Без да преразказва чуто и видяно, авторът отново се е опрял на детайла и предимно чрез него възкресява митичното наследство на родопчани.”

Никола Радев, Председател на СБП /1999-2003 г./за трилогията за Кърджали -  „Градът-кръстопът”

„...книгите на Иванко Маринов притежават  висок публицистичен градус, че е необичайна като документалистика, написана талантливо, с любов към града и неговите хора и ни открива един нов Кърджали.

Иванко Маринов е роден в Хасково, но е проходил в Кърджали и до днес, повече от половин век, ходи и броди из него и спокойно можем да го наречем летописец на града.

И все пак какво представляват  тези две томчета, които носят заглавието „Градът-кръстопът”? От тях научаваме  интересни и важни неща не само за Кърджали и България, но и за света и за живота въобще. Талантът на този поет е ярък и себичен, невъзможно е да го сбъркаш с друг поет. И в поезията, и в прозата му – имам предвид и тънката книжица „Небесни листа”, която носи огромна информация за историята на книгата и библиотечното дело – няма равен на  други автори, имаш чувството, че той се е научил на писане не от големите световни и наши образци, а единствено от само себе си. Може би така е стигнал до фрагментарното гротескно писане на физиологията на Кърджали, което приветствам.

Написването на всяка добра книга е особен подвиг. Той изисква морални  основания и къртовски труд, преливащ  в съзнание за мисия. Моралните основания на Иванко са любовта му към Кърджали, неговия „местен”,болезнен патриотизъм. Винаги съм твърдял, че животът е извън София и Иванко е поредният, който доказва това.”

проф.Марин Ковачев,

Председател на Съюза на краеведите в България

„Книгата на заслужилия краевед Иванко Маринов за околностите на „Момин камен” ни въвежда в специален свят, тя ни води не само до кръстовищата на пътя, но и по-нататък, и по-надълбоко, в територията на мъдростта и човещината, който са като че ли патент на Родопите, независимо дали става дума за митове, предания или легенди – или всичко това, заедно.
Интересното и впечатляващото, забележителното в книгата на Иванко Маринов не е едно и две. Отбелязваме прецизната му работа на събирател на фолклорно-историческия материал. Другото е необичайното представяне на този материал, тънко усетената атмосфера, с далечните аромати на митовете, преданията и легендите.

Книгата на Иванко Маринов е явление, заслужаващо и висока оценка, и адмирации на порива за свой брод в неизбродимото.”

Петър Анастасов, поет, писател, редактор за есетата на Иванко  Маринов

„Есеистиката на Иванко Маринов е запазена марка в съвременната българска литература. В много отношения тя смущава и предизвиква онези, които използват словото, за да крият мислите си, но в случая става дума за нещо по-важно. Става дума за непредсказуемата сила на думите да проникват в пластовете на времето и да изтръгват от там поуките за света, в който живеем. Защото, горди и самовлюбени в своята единственост, ние често забравяме, че не сме нито първите, нито последните на тая земя.

Есетата и от „Случайните чеда”, последната книга на Иванко,  отново ни го напомнят.”

СТИХОВЕ:

              ЗОДИЯ  ТЕЛЕЦ

    Днес денят ми се видя

    голям и тъжен

    като тогава,

    когато за сефте дадох фира

    от къщи.

   

    Но вече няма накъде.

    Днес сключвам мир

    сепаративен.

    Стоя сред стаята

    с лъжливите козарчета,  

    открили някога основите

    на старото ни

    градско братство.

    Там някъде накрая,

    се и аз оглеждам...

    И свиквам

    да бодвам тъничка тръстика.

    За бъдещите дни, за рая,

    в които

    едничка безнадеждата

    ще ни е... надежда.

              *   *   *

Горяха белите огньове.                          

Течеше старата река.

И моят първи залез скромен

топеше жълтите листа.

Пекарите от нощната варница

вечеряха пред своя огън.

Нанизани от лястовици жици

им бяха петолиния за сбогом...

Не можех с рими да сравнявам.

Метафори не употребявах.

Бях още аджамия дявол.

Не различавах вино от вина.

Аз още нямах свои книги.

С нежния пол вървеше грапаво.

Такива работи, ювиги

бедни братко.

А после грабнахме китарите.

И хукнахме да гоним зайците.

Бе времето на мускетарите

и псета,

лаещи

отвъд оградите...

       ТРИ  СИМВОЛА.

Не вярвам, че гърла езически

християнски псалми пеят.

Часовникът е времето,

облечено в числа.

А пещерата –

тъмната прозявка на Земята.

В часа на синята мъгла...

Не знам нататък.

И не трябва.

Не знам и

на колко кита се държи

                                планетата.

Но за поезията

трябват

още два...

Реката с цветовете полудели

с бучене пълни

схлупения

купол.

Не вярвам, че гърла....

Но туй го вече казахме...

В началото.

Кърджали бг вести