Нашата Слънчева система обикаля около галактическия център с приблизително 792 000 километра в час, като за една галактическа година са необходими 225 милиона земни години. Междувременно се смята, че Млечният път като цяло се движи с около 2,1 милиона километра в час.
Въпреки че нашата звезда със сигурност не се лута през Вселената, анализ на радиогалактики, проведен от международен екип от учени, предполага, че може би се движим дори по-бързо през космоса, отколкото някой е предполагал. Много по-бързо.
Само по себе си това би било забележително, но това противоречие има и „дълбоки космологични последици“, пишат изследователите, намеквайки за недостатъци в сегашното ни разбиране за Вселената по начин, който потенциално оспорва дългогодишен принцип, според който позицията ни в космоса не е чак толкова специална.
„Нашият анализ показва, че Слънчевата система се движи повече от три пъти по-бързо, отколкото прогнозират настоящите модели“, казва водещият автор Лукас Бьоме, астрофизик от университета Билефелд в Германия. „Този резултат очевидно противоречи на очакванията, основани на стандартната космология, и ни принуждава да преразгледаме предишните си предположения.“
За да стигнат до това заключение, Бьоме и колегите му анализирали разпределението на радиогалактиките, наблюдавани от Земята. Радиогалактиките са наречени така заради излъчването на мощни радиовълни – вид електромагнитно излъчване с ниски честоти и дълги дължини на вълните.
Радиовълните могат да преминават през прах и газ, които блокират видимата светлина, като по този начин носят ценни улики за далечни галактики, които не можем да видим. С помощта на радиотелескопи астрономите могат да изучават обширните, лобовидни области на радиоизлъчване, които характеризират тези галактики.
С достатъчно отдалечени точки от данни като тези е възможно да се открие и слабо отклонение, произтичащо от нашето движение през космоса, известно като дипол на броене на източници, което кара няколко повече радиогалактики да се появяват в посоката на нашето движение, отколкото зад нас.
Ефектът обаче е едва доловим и изисква високочувствителни измервания.
Новото проучване предлага особено прецизно преброяване на радиогалактиките, обясняват изследователите, благодарение на данни от три радиотелескопа, включително най-дълбокото широкообхватно радио проучване до момента, проведено с мрежата от радиотелескопа Low-Frequency Array (LOFAR) в Европа.
Изследователите също така използваха нов статистически подход, за да отчетат множеството компоненти на радиогалактиките, чиято сложност изглежда е ключов фактор за прецизното измерване на това, което е известно като космически радиодипол.
Комбинирайки данни от трите телескопа, изследователите откриха изненадваща степен на вариабилност във видимото разпределение на радиогалактиките.
Диполът, който те откриха, беше 3,7 пъти по-изразен от предсказвания от стандартния модел на Вселената. Разминаването надхвърли пет сигма, статистическа мярка, показваща висока значимост.
Стандартният модел се опитва да обясни историята на Вселената след Големия взрив и включва фундаментално предположение, известно като космологичен принцип, който гласи, че материята е равномерно и хомогенно разпределена, когато се разглежда в достатъчно голям мащаб.
С други думи, нашето място във Вселената би трябвало да е горе-долу същото като всяко друго, без да предлага уникална перспектива.
Новите открития биха могли да бъдат интерпретирани по повече от един начин, признават изследователите, но въпреки това изглеждат разкриващи.
„Ако нашата Слънчева система наистина се движи толкова бързо, трябва да поставим под въпрос фундаментални предположения за мащабната структура на Вселената“, казва съавторът Доминик Й. Шварц, космолог от университета в Билефелд.
„Като алтернатива, самото разпределение на радиогалактиките може да е по-малко равномерно, отколкото сме предполагали“, казва Шварц. „И в двата случая настоящите ни модели се подлагат на изпитание.“
Проучването е публикувано в Physical Review Letters .
Оригиналната публикация може да намерите на този линк.
