В последните дни в България се случват тревожни неща!

Докато от екрана ни се обяснява, че държавата и институциите функционират, че вече няма безвремие и хаос, реалността показва друго лице.

Само за три дни бяха убити четирима души, две от жертвите са деца – на 13 и 15 години, а 7-годишно дете е ранено. Това са поредица от тежки престъпления, които разтърсиха обществото. 15-годишно момче бе убито от свой връстник в столичен мол — извършителят, въпреки множеството си криминални регистрации, се е разхождал свободно с нож. В друг случай — 25-годишен мъж, срещу когото е имало ограничителна заповед, влезе в дома на семейството си и застреля майка си, леля си и 13-годишната си сестра. След това подпали къщата. По чудо оцеля раненият му 7-годишен брат, който успя да избяга и да потърси помощ.

Пребиват софийски прокурор с чук посред бял ден, а ние започваме да се чудим дали името му не беше свързано с престъпни сфери на влияние.

Водата помита курортен комплекс, а институциите с изненада разбират, че самите те са разрешили някой да построи огромен хотел върху реката, по чието корито трябва да се оттича идващата вода.

Бомбен атентат срещу бившия главен прокурор — ама не се знаело дали не го е инсценирал сам, дали е била бомба или фойерверки. Някой разбра ли от органите, които са призвани да ни защитават, какво се случи тогава? Аз – не!

По пътищата продължават катастрофите, които ежедневно отнемат човешки животи – заради лоша поддръжка, некачествено строителство и безразсъдни шофьори. Нарушенията на правилата и законите се превръщат в норма, защото страхът от наказание почти не съществува.

Министерството на вътрешните работи не вижда нарушения в изборния процес в Пазарджик, но министърът освобождава или преназначава местния директор. Ако всичко е наред — защо тогава това се случва?

Кой да съблюдава и наказва, когато в държавата дори не е ясно имаме ли главен прокурор — „и имаме, и нямаме“, както биха казали самите магистрати. Как да очакваме гражданите да спазват закона, когато виждат, че именно онези, които трябва да го прилагат, често го нарушават и не зачитат безнаказано?

Политиците изпълняват обещания към държавните служители в системата на МВР – вдигат им заплатите с 30–50%. Обикновено, когато плащаш повече, очакваш и повече насреща. Но какво са обещали те за това увеличение? Не виждаме по-ефективен контрол върху престъпността, а четирима убити за три дни — явно или са обещали нещо друго, или не си спазват обещанията. Междувременно увеличихме рекордно външния си дълг за една година, без да знаем как ще закърпим държавния бюджет за следващата — било то в евро или лева.

Защо управляващите ни уверяват, че вече всичко е в сигурни ръце, а на мен започва да ми изглежда като безконтролен хаос и несигурност — или пък контролиран от някого? Накъде ни води това, след като управляващите се жалват на народа, че народът не вярвал в институциите? Ами това не означава ли, че не вярваме на управляващите? Та нали те са самите институции! Нали те работят за хората! Нали ние ги избирахме преди една година, или не е така?

Може би се объркваме, когато един ден ни казват, че не управляват, после — че носят отговорност за управлението, че то било „на концесия“, а след това се оказва, че всичко било наред. Но и пак — никой не носи отговорност, защото и други управлявали. Малко е объркващо, кой управлява, ГЕРБ, БСП, ИТН, ДПС, ПП, президента или някой друг, но пък какво ли е ясно в тази държава? Тук всичко е на усещания. Народът имал усещане, че има корупция, усещал и че обеднява — но това били само усещания. Те са субективни — днес едно, утре друго. Поне така ни казват. А ние — вярваме ли им? Вярваме ли изобщо на някого?

Безверието е пандемия, заразила цялата нация. Безверие в религията, между хората, към управляващите — не само сегашните, а и предишните. Не вярваме на прокуратурата, не вярваме и на съда. Не вярваме във ваксините, във войните и в мира. Безверието лесно се контролира, а инструмента е страх. И тук са прави тези, които ни казват, че имаме само усещания — защото страхът е именно усещане.

Страх ли ни е? Вярваме ли поне в себе си — или вече и това загубихме? Трябва да се замислим: кой има изгода да се страхуваме и да не вярваме? Кой използва първичните ни страсти и с каква цел? Отговорите могат да са много и различни за всеки, но решението според мен е едно — трябва първо да повярваме в себе си.

Всъщност трябва да вярваме, че всичко зависи от нас. Трябва да го осъзнаем. Да бъдем безстрашни и да браним това, добродетелите и ценностите. Да имаме вяра в бъдещето, в хората около нас. Да бъдем отговорни и да даваме добър пример. Да определяме съдбата си.

Колко е правилно, не знам, но уча детето си, че не трябва да причинява на никого това, което не иска да изпита върху себе си. Ние живеем в общество — то би се разпаднало, ако няма справедливи правила. Дори в животинския свят е така. А който нарушава правилата, трябва да бъде наказан справедливо. Всеки от нас трябва да дава личен пример на околните — без личен пример няма възпитание в справедливост.

Не може една майка да пресича между две пешеходни пътеки и едновременно да казва на детето си: „Ти не прави така, това е грешно и опасно.“ Не може деца да унижават други деца, да ги снимат и да се хвалят в интернет, а обществото да си затваря очите. Това не е вина на училището, а на семейството. Семейство, което отказва въвеждането на обучение по ценности и религия, защото „ще се наруши идентичността на децата“. Но коя идентичност — на насилници или на жертви или има и друга?

Може би трябва първо да се запитаме: ние самите добри хора ли сме? Спазваме ли правилата, имаме ли морал и ценности, вършим ли добро без изгода? Ако не можем да кажем твърдо „да“, няма как да очакваме и управляващите и другите около нас да го правят.

Промяната трябва да започне от нас — от домовете ни, от начина, по който се държим помежду си. Да станем по-добри, по-отговорни, по-състрадателни. Да пресичаме на пешеходната пътека, да не шофираме пияни, да помагаме на съседа си, да се образоваме, да избираме доброто.

Държавата би трябвало да е като едно голямо семейство — с отговорност, грижа и взаимно уважение. Ако родителите (властимащите) са груби, цинични, ако лъжат и не спазват правилата, какво учат децата си (народа)? Те живеят с убеждението, че законите са формалност и че липсват последствия, нали на тях им се разминава.

Родителите си не можем да избираме, но тези, които поемат ангажимента да работят за добрия живот на нацията, би трябвало да можем. За това обаче трябва да сме отговорни и взаимно да си даваме пример. Имаме десетки партии в България — пуснете гласа си за някоя, когато дойде времето. Вие решавате за коя. Но гласът ви не трябва да е подвластен на страх или на кебапче, а на разум и вяра в по-доброто. Не се доверявайте на тези които ви карат да се страхувате, търсете посланията за справедливост и добруване за едно по добро бъдеще. От години политиците само ни плашат с опонентите си, но не казват как ние ще живеем в по-добър и по-справедлив свят.

Може би това ще е малка промяна в нашия малък свят — но ако всеки направи същото, тя ще стане голяма. Нека добротата се превърне в зараза, по-силна от омразата и страха. Само тогава ще можем да кажем, че България върви напред — не защото някой „мисли за нас“, а защото всички ние започваме да мислим един за друг.