Доброволците са героите на нашето време. Никой не им плаща да гасят пожари в два през нощта. Не оставят столицата без транспорт, не блокират пътища в извиване на ръце за още субсидии. Не спират колите с поглед „ще има ли увеличение тази година“. Доброволците ползват собствено оборудване. Не искат нищо. Не чакат. Действат.

Да гасиш пожари доброволно е избор. Това са хора, които предварително са преминали обучение – по собствена воля. Обучението не е формалност. Без него поставят себе си и другите в опасност. България гори, а доброволците отново са първи на терен. Много често – преди пожарната. Те носят вода, координират усилията, осигуряват инструменти, понякога дори просто мълчалива подкрепа. В села и гори, където държавата я няма, те са надеждата. И мярката за човещина.

Да засаждаш дървета също е избор. Връщаш живота там, където някой е рязал за печалба. Работиш с ръце и с гняв, но и с надежда. За гора, която няма да е само твоя. За бъдеще, което няма да видиш. Но знаеш, че го правиш, защото така е редно. А и защото някой преди теб е садил – за теб.

Да се грижиш за бездомно куче е избор. Вземаш живот, който някой е изхвърлил. Къпеш го, храниш го, лекуваш го, социализираш го, обичаш го. Понякога го пускаш да си тръгне с друг. Понякога остава при теб завинаги. Това не е жал, това е отговорност – тиха, упорита, всекидневна. Без хонорар. Без аплодисменти.

Да помагаш на деца в неравностойно положение е също доброволство. Да им четеш, да им обясняваш домашни, да ги слушаш, когато нямат на кого да говорят. Да си там – всяка седмица, дори когато ти е трудно. Защото знаеш, че всяка минута, която им даваш, им показва, че са важни. Че не са сами. Че животът не е само отказ и пречки.

Затова, когато се питаме къде е доброто, нека не гледаме нагоре, към институциите, а настрани – към хората до нас. Онези, които избират да дават, без да искат. Да поправят, без да се оплакват. Да бъдат полезни, без да бъдат длъжни. В свят на шум и претенции, доброволците са тихото доказателство, че надеждата още е жива.