Желязков не изглежда като премиер, Борисов отрича да е, а Пеевски иска да бъде – и така въпросът остава висящ

Доста странно правителство си имаме. Кабинетът събра ГЕРБ-СДС с една партия, която твърдеше, че се бори с „модела Борисов“ (БСП), и с друга, която заплашваше да „изчегърта“ герберите от българската политика (ИТН). Управлението оцелява благодарение на ДПС-НН на Делян Пеевски, който в началото на мандата ежедневно громеше правителството и го определяше като плод на „сделка с бандитите, с престъпниците, с деребеите, които треперещи подкрепят този срамен кабинет, за да си пазят имунитетите“. БСП и ИТН пък бяха подкрепили декларация за санитарен кордон срещу Пеевски. И напук на всичко това мнозинството е налице и усвоява властта с пълна пара.

Още по-интересен е въпросът от кого се командва правителството. Би трябвало това да е министър-председателят Росен Желязков. Работата е там, че това не изглежда така. Има две мощни фигури в управлението, които изцяло засенчват премиера – Бойко Борисов и Делян Пеевски. И двамата от парламента си дават вид, че

реално контролират накъде върви управлението

и какви цели преследва.

В това отношение поведението на Борисов е особено любопитно. Миналата година изобщо не криеше страстното си желание да заеме отново премиерския пост – за четвърти път. През ноември той обясняваше на съпартийците си, че „по-добре от мен не може да се справи никой“, а възможността друг да оглави кабинета предвиждаше само като резервен вариант. „Подобно правителство може да се управлява само от мен. Такова правителство не е жест към мен, а по-скоро саможертва“, считаше герберският водач.

В крайна сметка му се наложи неохотно да прибегне до резервния вариант (а именно Желязков), след като се разбра, че никой друг в парламента, освен собствените му хора, не го иска начело на кабинета. Пред обществеността обаче Борисов продължава да се държи така, сякаш реално държи кормилото на държавата. Редовно се среща с високопоставените чуждестранни гости, посещаващи в България (а вече не оглавява парламентарната комисия по външна политика, както преди). Навсякъде той първи обяснява какво и защо се случва в държавата.

А официалният премиер Желязков през това време

тихичко стои в Министерския съвет –

като съвестен чиновник, който очаква инструкциите на по-висшестоящите, за да ги изпълни. Или пък застава отстрани на Борисов – като ученик, чинно следващ наставника си. Даже на 8 юли, когато бяхме одобрени за еврозоната, той коментира новината от партийната централа на ГЕРБ, седнал от дясната страна на партийния си вожд. Не изглежда много премиерски, нали? Особено като пази мълчание, когато Борисов го питат кога ще стане премиер и той отговаря: „Когато искам, ще стана."

Изумителното е, че на фона на това Борисов неспирно твърди, че е един обикновен депутат, който изобщо няма отношение към упражняването на властта. „Всички Борисов цитират, ама той не е премиер. Всъщност нямам нито един лост на управление, с който да ускоря, да забавя или да направя нещо, за което да съм отговорен“, витиевато обясняваше той в едно интервю наскоро. А на един партиен семинар буквално хвърли върху Желязков бремето на отговорността за управляващата коалиция. „В момента има съюз между Желязков, Зафиров и Слави Трифонов. Дето се вика, аз специално като депутат имам един глас, колкото имат и тези 239“, говореше той.

Виж ти! Защо тогава излиза пред журналистите всяка сутрин в парламента, за да им обяснява действията на властта? Нали е просто един редови депутат, като останалите 239 парламентаристи? А може би просто му харесва да се представя пред обществото, че командва парада, но формално не носи отговорност за нищо?

Нещо сходно се вижда в поведението на Делян Пеевски 

Амбицията му да управлява държавата е всеизвестна и той изобщо не я крие. Това пролича още по времето на т.нар. сглобка, когато той публично се опитваше да командори правителството и обвиняваше тогавашния премиер Николай Денков в „управленска безпомощност“. „Ако признават, че не могат да се справят, ако не съзнават какво трябва да направят, за да управляват държавата, да ме изберат за премиер. Аз няма да избягам от отговорност и мога да се справя“ - така говореше той още в края на 2023 г.

За следващата година и половина този му стремеж не се промени, само се забави заради разцеплението в ДПС, което наложи на Пеевски да съсредоточи вниманието и ресурсите си към подчиняването на партията. Когато реши, че се е окопал добре в движението, отново обърна поглед към правителството. В началото сегашната управляваща коалиция се поддържаше от фракцията на Ахмед Доган. ГЕРБ-СДС, БСП-ОЛ и ИТН обаче първо изолираха доганистите от управлението, а след това ги докараха до такова положение, че да нямат друг ход, освен да напуснат коалицията. Нито за миг обаче нямаше риск кабинетът да се срути – защото Пеевски, който преди гневно го хулеше, сега внимателно го подпря. Как стана това – от яростна опозиция към де факто участник в управлението?

Тайна, която едва ли ще се разкрие

„Новото начало“ обаче не подписа коалиционното споразумение, нито вкара официално свои представители в управлението. Всъщност, няма никаква формална уговорка между формацията на Пеевски и тройната коалиция (а е добре да се помни, че между нея и хората на Доган преди това имаше писмен ангажимент). Съвсем неясно е по какъв начин се случва взаимодействието между водача на ДПС-НН и другите партийни лидери.

В същото време, Пеевски редовно се намесва по злободневни въпроси – като се започне от заплатите на професионални групи като полицаите и военните и се стигне до регулацията на тротинетките и евросубсидиите за земеделците. Даже от време на време сплашва (официално) управляващите, че ако не вършат нещата по начина, по който той иска, ще отдръпне подкрепата си. На практика продължава да се държи като опозиционен лидер, който временно удържа кабинета, защото е в негов интерес.

Иначе казано, той също не носи никаква лична отговорност за управлението, макар да показва, че активно участва в оформянето на неговите политики – също като Борисов. Но пък Пеевски редовно подгрява и обществеността, и собствените си поддръжници, че предстои ДПС да си има премиер. Като има предвид себе си, разбира се.

Та въпросът за това кой е премиерът на България определено продължава да стои. И остава все така важен, защото трябва да знаем дали властта се упражнява от легално избрания министър-председател или се поделя скришом между двама партийни лидери с неутолими амбиции. Първият вариант е този, който прилича на една правова държава. Вторият – на задкулисната. А ние все още се стремим към правото, нали?

ЛЮДМИЛ ИЛИЕВ