Идеята за атомната бомба се появява за пръв път не в умовете на физици, генерали и политици, а в научно-фантастичен роман на Хърбърт Уелс

На 16 юли 1945 г. човечеството влиза в нова епоха. В пустинята на Ню Мексико, в рамките на строго секретния проект „Манхатън“, Съединените щати взривяват първата атомна бомба в историята.

Тестовият опит демонстрира унищожителния потенциал на новото оръжие, което буквално може да изтрива цели градове от картата. Експлозията е кулминация на може би най-скъпия научен проект на своето време. Само три седмици след опита САЩ ще използват за пръв път ядрено оръжие във война. 

Родена в научната фантастика

Историята на атомната бомба е подходящ пример за това как реалността имитира изкуството. Идеята за нея се появява за пръв път не в умовете на физиците, генералите или политиците, а на писателите.

„Освободеният свят“ (The World Set Free) е научно-фантастичен роман, написан през 1913 г. и публикуван през 1914 г. от Хърбърт Уелс. Книгата излиза непосредствено преди Първата световна война, но предхожда с над 2 десетилетия откриването на неутрона и деленето на атома.

Уелс пръв измисля понятието атомна бомба - 32 години преди появата ѝ. 

Действието в романа се развива през 1956 година, когато светът е изпепелен от глобална война с атомни бомби. Писателят правилно предполага, че в основата на новото оръжие ще са тежките радиоактивни метали, като уран. Но погрешно очаква силата на експлозията да е малка, но за сметка на това взривът да трае с дни.

Според Уелс едва сред отприщването на „унищожителния потенциал на атома“, хората можело да бъдат „умиротворени“. От хаоса на унищожения след атомната война свят, той предвижда възникването на реда благодарение на единна световна държава.

Историята вдъхновява немалко учени. Един от тях е физикът Лео Силард. Един от най-активните участници в проекта за създаването на атомна бомба признава, че книгата на Хърбърт Уелс го е вдъхновила и е довела до откриването на верижната ядрена реакция.

Проектът „Манхатън"

През 1938 година германските учени Ото Хан и Фриц Щрасман откриват ядреното делене. Отново в Германия Лизе Майтнер и Ото Фриш дават теоретично обяснение на откритието. Това отваря пътя към създаването на атомна бомба.

По това време не малко учени са избягали от нацистка Германия и нейните съюзници, но следят новините от там. Сред тях се появяват опасения, че Адолф Хитлер може пръв да разработи атомна бомба. Мнозинството от избягалите учени са в САЩ и започват да настояват Вашингтон да предприеме „ответни мерки“.

В отговор на тази заплаха, през август 1939 г. учените Лео Силард и Юджийн Вигнер (и двамата родом от Унгаия) изготвят писмо. В него те предупреждават за потенциала за създаване на „изключително мощни бомби от нов тип“ и настояват САЩ спешно да натрупат запаси от уранова руда. В писмото се настоява и за повече подкрепа към изследванията на ядрените верижни реакции, водени от избягалия от Италия нобелов лауреат Енрико Ферми.

За да придадат тежест на призива си, те убеждават Алберт Айнщайн да подпише писмото, което след това е доставено на президента Франклин Д. Рузвелт. Реакцията му е бърза. Американският президент създава специален Консултативен комитет по урана. Още през октомври комитетът се среща с ключови учени, а само месец по-късно представя доклад на президента. Заключението му е недвусмислено: уранът „може да бъде източник на бомби с разрушителна сила, далеч надхвърляща всичко познато по мощ“.

Оказва се, че Хитлер не е поставил ядрените изследвания като приоритет, което позволява на САЩ да стартират първи работата по създаването на атомна бомба. Те започват тези усилия още преди да влязат официално във Втората световна война.

В началото на 1940 г. Американският флот отпуска малък грант на Лео Силард и Енрико Ферми, за да продължат своите разработки по ядрено делене. Тези средства са използвани за изграждането на прототипи на първия ядрен реактор. Постепенно американските учени привличат все по-голямо внимание от страна на военния и политически елит.

В началото на 1941 г. Калифорнийският университет за първи път синтезира плутоний. Междувременно Великобритания предлага на САЩ да предаде своите ядрени разработки, тъй като не разполага със средствата да ги продължи. Британските изчисления вече показват, че е възможно създаването на атомна бомба, която да може да бъде транспортирана със самолет.

В началото на октомври 1941 г. президентът Рузвелт одобрява създаването на „атомен проект“ с цел бърза разработка на ядрена бомба. Атаката над Пърл Харбър на 7 декември 1941 г. и влизането на САЩ във войната допълнително ускоряват вече набраната инерция.

В началото на 1942 г. проектът получава и своето кодово име - „Манхатън“. Това се превръща в едно от най-секретните, скъпи и съдбоносни начинания на XX век. Историята на името е доста прозаична - то идва от Манхатънския инженерски район, клон на армейския инженерен корпус, който координира проекта.

За изключително кратко време са привлечени едни от най-даровитите учени в САЩ - математици, физици и химици. За главен научен директор е назначен Робърт Опенхаймер, а военен ръководител на проекта става генерал Лесли Гроувс.

Робърт Опенхаймер и генерал Лесли Гроувс са „бащите“ на първата атомна бомба, Снимка: Getty Images

Екипът включва основно физици и математици, като Нилс Бор, Енрико Ферми, Ричард Файнман, Джон фон Нойман, Едуард Телер, Лео Силард, Джеймс Чадуик и други. Открояват се имената на нобелови лауреати.

Енрико Ферми е носител на Нобелова награда за физика (1938) за открития в областта на ядрените реакции. В проекта той е ключова фигура и ръководи изграждането на първия ядрен реактор (Чикаго, 1942 г.), който доказва възможността за верижна реакция.

Ферми си партнира и с друг нобелов лауреат - Артур Комптън.

Нилс Бор също има Нобелова награда за физика (1922), като в проекта той помага при теоретичната разработка и изчисленията.

Джеймс Чадуик е откривателят на неутрона, заради което получава Нобелова награда за физика през 1935 г. В проекта той анализира британските разработки и прехвърля наученото към американските учени.

Самият Робърт Опенхаймер не е нобелов лауреат, но е брилянтен учен и много умел организатор. Именно той събира едни от най-видните физици на онова време и успява да координира работата им, като освен това и предотвратява конфликтите помежду им.

Разработките и производството се водят на няколко строго секретни локации:

•     Лос Аламос, Ню Мексико - центърът на научната дейност, където се създават и тестват бомбите
•     Оук Ридж, Тенеси - мястото за обогатяване на уран
•     Ханфорд, Вашингтон - производството на плутоний
•     Университетите на Чикаго и Бъркли - ранни изследвания, включително първият ядрен реактор на Ферми (Чикаго, 1942 г.)

Проектът „Манхатън“ струва около 2 милиарда долара по онова време — над 25 милиарда долара в днешни пари. Изградени са мащабни заводи и индустриални комплекси. Работят над 130 000 души - учени, инженери, работници и военни, но само десетки от тях са просветени в истинската цел на операцията. 

Карта на заводите и лабораториите, ангажирани в проекта, Снимка: Wikipedia

„Моето правило беше просто и недвусмислено — всеки човек трябваше да знае всичко, което му е необходимо, за да изпълни работата си, и нищо повече. Спазването на това правило не само осигуряваше адекватно ниво на сигурност, но значително повишаваше общата ефективност, тъй като караше хората да се съсредоточат върху своите задачи“, разказва генерал Гроувс.

Заради успеха в опазването на информацията от медиите, Байрън Прайс, ръководител на Службата по цензурата, в крайна сметка нарича проекта „Манхатън“ - „най-добре пазената тайна на Втората световна война“.

„Вероятно не повече от няколко десетки души в цялата страна са знаели истинското значение на проекта „Манхатън“. Може би само около хиляда други изобщо са подозирали, че се работи с атоми“, пише списание Life.

Списанието заключва, че над 100 000 души, ангажирани с проекта, „работели като къртици на тъмно“. Дори самите учени обикновенно не били наясно с работата на колегите си.

Това поражда и някои любопитни въпроси.

През 1942 г., в началните фази на проекта, Едуард Телър се пита дали детонация на атомна бомба може да предизвика реакция между атмосферния азот и кислород, водеща до изгаряне на атмосферата на цялата планета. Проведени са изчисления от Ханс Бете, които доказват, че шансът за това е изключително нисък.

Учените и инженерите в проекта „Манхатън“ създават няколко различни дизайна за ядрени оръжия. Част от тях са били реалистични и успешни, а други — прекалено сложни или направо фантастични. В крайна сметка се отделят няколко екипа, работещи паралелно над различни концепции.

Едната разработка е на атомна бомба тип „пистолет“. Два подкритични уранови блока се сблъскват с взрив, образувайки критична маса и ядрен взрив. Методът е прост и работи, но се използва само с уран-235, защото плутоният не може да бъде контролиран по този начин. По този дизайн е създадена бомбата „Малчугана“, взривена над Хирошима.

Така изглежда бомбата „Малчуганът", Снимка: U.S Government

Имплозивната концепция за атомна бомба разчитан на сферична обвивка от плутоний, която се компресира навътре в себе си с помощта на точно синхронизирани експлозиви, докато стане свръхплътна и достигне критична маса. Това е много по-сложен дизайн, но единственият, който работи с плутоний-239. По тази схема е направена бомбата „Дебелака“, взривена над Нагасаки. С този дизайн е и първата атомна бомба, тествана преди 80 години.

Други идеи за по-мощна „водородна“ бомба получават по-нисък начален приоритет, а някои концепции, разчитащи на сложни електромагнитни ускорители са отхвърлени като нереалистични.

Смъртоносният блясък на „Светата Троица"

„Светата Троица“ или в оригинал на английски език Trinity е името на първия взрив на ядрено оръжие в човешката история. Опитът е проведен на 16 юли 1945 г. в 5:29 ч. сутринта местно време (11:29:21 по Гринуич). 

Произходът на кодовото име за теста не е напълно ясен, но се приписва на Опенхаймер.

През 1962 г. генерал Гроувс пише на Опенхаймер с въпрос дали е избрал името, защото то е често срещано сред имената на реки и върхове в западната част на САЩ и не би привлякло внимание. В отговор Опенхаймер пише:

„Аз го предложих, но не по тази причина... Защо избрах това име не е съвсем ясно, но знам какви мисли имах тогава в ума си. Има едно стихотворение на Джон Дън, написано малко преди смъртта му, което познавам и обичам. От него — един цитат:

„Както Запад и Изток
Във всички плоски карти — и аз съм една от тях — са едно, 
Така смъртта докосва Възкресението."

Това все още не прави „Троица“, но в друго, по-известно молитвено стихотворение, Дън започва с думите:

„Разбий сърцето ми, Боже в три Лица."

Тестът се провежда в пустинята Хорнада дел Муерто в рамките на бомбардировъчното и артилерийско полигонно поле Аламогордо (преименувано на White Sands Proving Ground малко преди теста).

Единствените постройки в района били ранчото на семейство Макдоналд и помощни сгради, използвани от учените като лаборатория за изпитания на компоненти на бомбата.

На 7 май 1945 г. е проведена генерална репетиция, при която са взривени 100 тона високо експлозиви, смесени с радиоактивни изотопи. Това служи и като контролен опит, по който да се сравни силата на атомната бомба.

Бомбата освобождава енергия, равна на 25 килотона и поражда огромен облак радиоактивни частици. Хиляди хора са живеели по-близо до мястото на теста, отколкото би било позволено при по-късни тестове, но никой не е бил евакуиран преди или след взрива.

Експлозията

Учените искали добри условия за видимост, ниска влажност, слаби ветрове на ниска височина и западни ветрове на висока височина за провеждането на теста.

Най-доброто време се очаквало между 18 и 21 юли, но Потсдамската конференция трябвало да започне на 16 юли, а президентът Хари С. Труман искал изпитанието да бъде проведено преди конференцията.

Така изглежда първата атомна бомба, Снимка: U.S Government

Затова то било насрочено за ранните часове на 16 юли.

Първоначално взривът бил планиран за 04:00 часа местно време, но бил отложен поради дъжд и мълнии. Учените се страхували, че дъждът може да увеличи радиационната опасност и радиоактивните отлагания, а мълниите — че може да причинят преждевременен взрив, защото това се било случило по-рано с модел на електрическата система.

Метеорологичен доклад в 04:45 дал „зелена светлина“, и окончателното отброяване започнало в 05:10. В 05:25 ракета сигнализирала, че остават 5 минути до взрива; в 05:29 излетяла втора ракета. В 05:29:15 ключ в командния бункер активирал таймера на взрива. 

В 05:29:21 местно време бомбата експлодирала.

Пустинният пясък, основно от силициев диоксид, веднага се разтопил и се превърнал в леко радиоактивно, светлозелено стъкло, наречено тринитит. Взривът образувал кратер с дълбочина около 1,4 метра и ширина 80 метра, а радиусът на тринититовия слой бил около 300 метра.

30-метровата кула, на която била монтирана бомбата, била напълно изпарена. В момента на експлозията околните планини били осветени по-ярко от дневна светлина за 1-2 секунди, а топлината в базовия лагер се усещала като „гореща фурна“.

Цветовете преминавали от лилаво, през зелено, към бяло. Ударната вълна достигнала наблюдателите след 40 секунди, а се усетила на над 160 километра разстояние.

Гъбовидният облак се издигнал на 12 километра височина.

Много от присъстващите изразили удивление от светлината на експлозията.

Джеймс Конант написал: „Силата на светлината и нейната продължителност ме зашеметиха." Ернест Лорънс, на 43 км от мястото, писал, че бил „облян от топла, ярка жълто-бяла светлина - по-ослепителна от Слънцето."

И до днес около кратерът може да се намери светлозеленото стъкло, формирано от разтопения пясък
Снимка: Getty Images

В официалния си доклад Томас Фарел (който първоначално възкликнал: „Интелектуалците изпуснаха нещата от контрол!") написал:

„Светлинните ефекти не подлежат на описание. Цялата местност беше осветена от изгаряща светлина с интензитет много пъти по-голям от обедното слънце. Беше златна, пурпурна, виолетова, сива и синя. Освети всяко било, всяка цепнатина, всеки ръб на околните планини с яснота и красота, които не могат да се опишат, а само да се видят, за да се повярва."

Учените, присъстващи на теста забелязали самоувереността и доволството в погледа на Опенхаймер.

По-късно той заявява, че при вида на експлозията си спомнил стих от Бхагавад Гита (XI,12):

„Ако сиянието на хиляда слънца избухне едновременно в небето, това би било като блясъка на Всемогъщия."

Мястото на теста
Снимка: Federal government of the United States - This image is available from the National Nuclear Security Administration Nevada Site Office Photo Library under number 99150

„Станах Смърт, разрушител на световете... Предполагам, че всички си помислихме това, по един или друг начин“, допълва по-късно Опенхаймер.

Официалната версия на секретния тест

Светлината от теста е била видима чак до Амарило, Тексас - на 450 километра разстояние и отвъд планинска верига от мястото на взрива. 

Генерал Гроувс имал отдавна подготвено прессъобщение, което било изпратено до медиите.

„Получени бяха няколко запитвания относно силна експлозия, която се случи тази сутрин в рамките на резервата на военновъздушната база Аламогордо. Отдалечен склад за боеприпаси, съдържащ значително количество взривни вещества и пиротехнически материали, експлодира.

Няма жертви или пострадали, а материалните щети извън склада са незначителни. Поради метеорологични условия и съдържанието на газови снаряди, взривени при експлозията, армията може временно да евакуира няколко цивилни от домовете им“, гласи изявлението. То е препечатано в местните вестници.

Жители, видели светлината, приемат официалната версия за вярна.

Докладът, променил Хари С. Труман завинаги

Резултатите от теста са предадени на военния министър Хенри Л. Стимсън по време на Потсдамската конференция в Германия чрез кодирано съобщение от неговия помощник Джордж Л. Харисън:

„Оперирахме тази сутрин. Диагнозата още не е напълно ясна, но резултатите изглеждат задоволителни и вече надминават очакванията. Необходимо е местно прессъобщение, тъй като интересът се простира на голямо разстояние. Д-р Гроувс е доволен. Връща се утре. Ще ви държа в течение."

Съобщението пристигна в т.нар. „Малка бяла къща“ в Потсдамското предградие Бабелсберг и веднага бе занесено на президента Хари Труман.

То е последвано от втора телеграма, което пристига сутринта на 18 юли:

„Докторът току-що се върна, изключително ентусиазиран и уверен, че „малкото момче“ е също толкова якo, колкото и големият му брат. Светлината в очите му се вижда чак до Хайхолд, а писъците му можех да чуя чак до фермата си."

Първите милисекунди на експлозията
Снимка: US Govt. Defense Threat Reduction Agency

Тъй като лятната вила на Стимсън (Highhold) се намирала на Лонг Айлънд, а фермата на Харисън - близо до Ъпървил, Вирджиния, това съобщение иносказателно подсказва, че експлозията можеше да бъде видяна от 400 км и чута от 80 км разстояние.

Три дни по-късно, на 21 юли, в Потсдам пристига строго секретен 13-страничен доклад, написан от генерал Гроувс и донесен от куриер. Той е предназначен за американският президент.

„В 05:30 ч. на 16 юли 1945 г., в отдалечена част от военновъздушната база Аламогордо, Ню Мексико, беше извършен първият пълномащабен тест на атомна бомба с имплозивен тип. За първи път в историята се случи ядрен взрив. И какъв взрив само! ... Тестът беше успешен, надхвърляйки и най-оптимистичните очаквания на когото и да било“, гласи изводът на доклада, който продължава с подробно и „живописно описание“ на ефектите на взрива.

Труман реагира с голямо вълнение докато чете страниците.

През 1945 годна САЩ били единствената страна с атомна бомба. Това надмощие се запазва за 4 години
Снимка: Getty Images

„Това го ободри изключително много“, коментира военния министър Хенри Л. Стимсън.

Същия ден Уинстън Чърчил забелязал новото и много по-уверено поведение на Труман спрямо Съветския съюз.

По думите му информацията за взривът на първата атомна бомба го направила „променен човек“.

Така изглежда епицентърът на първия ядрен взрив днес
Снимка: Getty Images

Днес мястото на теста е Национална историческа забележителност в САЩ. В епицентъра на взривът е построен малък черен обелиск. Той е изграден от груби вулканични скали, намиращи се на изпитателния полигон. Височината му е 3,65 метра или 12 фута.

Тестът не променил единствено Труман. Първият взрив на атомна бомба отвори „Кутията на Пандора“. Макар да е използвано само два пъти във военни действия, изгарящата сянка на ядреното оръжие се усеща и до днес. Преди 80 години човечеството за пръв път се сдобива със средство, с което може да води война до пълното си унищожение. С напредването на технологиите се оказва, че тоталната ядрена война може да трае не повече от час. Но бомбата има защитници. Според тях именно страхът от ядрено унищожение на човечеството е предотвратил прерастването на Студената война в Трета световна война. Няма как да не се запитаме дали този страх ще продължи да ни пази?