Когато дори Кремъл започне да ти обръща гръб, а народът вече е на улицата, времето ти на власт не просто изтича – то вече е изтекло. Александър Вучич е изправен пред избор: да си тръгне доброволно или да последва пътя на Лукашенко. И ако историята учи на нещо, то е, че когато народът загуби страх, автокрациите започват да се разпадат.
Протестите в Сърбия не само не стихват, а продължават с постоянство, което вече не може да бъде пренебрегнато. Започнали като студентска инициатива, те прераснаха в масово гражданско движение. Все по-често се чува категорична решимост: хората няма да отстъпят, докато исканията им не бъдат изпълнени. А основното искане вече звучи еднозначно: Вучич трябва да си тръгне.
През последните месеци сръбският президент предприе редица опити за овладяване на кризата. Смяна на министри, нов премиер, дори предложение за изцяло ново правителство. Но всички тези ходове се оказаха недостатъчни. Протестната енергия не отслабна. Днес е ясно: единственото, което може да донесе успокоение, е самият Вучич да си тръгне.
Но той няма такова намерение. Вместо това опитва да измести фокуса, използвайки старата формула – създаване на образ на външен враг. Наскоро заговори за „тайно въоръжаване“ на сръбската армия заради заплаха от България, Хърватия и Албания. Всъщност въоръжаването не е тайна, а добре известен процес с ясно участие на руска военна техника. Проблемът не е самото въоръжаване, а това как се поднася на публиката.
Според Вучич, в региона се оформя мини-отбранителен съюз между Хърватия, Албания и Косово, който представлява заплаха за Сърбия. Той дори включи България в тази хипотетична ос въпреки че страната ни не участва в такива формати, нито демонстрира враждебност към Белград. Мини-съюзът засега е само политическа идея, без правни или практически измерения.
Целта е ясна – отклоняване на вниманието. Класически опит да се консолидира общественото мнение чрез страх от външна агресия. Само че този подход трудно ще проработи. И трите посочени държави – България, Хърватия и Албания – са членки на НАТО, две от тях и на ЕС. Те нямат интерес от дестабилизация в региона, а политическите им системи са далеч по-демократични от сръбската.
Малко вероятно е сръбските граждани да повярват, че именно съседите им кроят „заговор“, а единственият спасител е президентът. Подобни наративи, които може би биха работили в миналото, вече изглеждат кухи на фона на реалните вътрешни проблеми в Сърбия.
Още по-неудобен сигнал за Вучич дойде не откъде да е, а от Русия. Александър Дугин – идеолог, близък до Путин, заяви, че времето на Вучич е изтекло. Ако това е неофициална позиция на Кремъл, изразена през доверено лице, то сръбският президент може би губи и последния си сериозен външен съюзник.
Русия е традиционен играч на Балканите, а Сърбия – нейн любим партньор. Но през последните месеци се заговори, че сръбско оръжие (макар и индиректно) достига до Украйна. За Москва това е червена линия. Изказването на Дугин може да се чете като предупредителен изстрел – ако Вучич не „коригира курса“, ще бъде оставен да се оправя сам.
В такава ситуация президентът има два избора: или да отстъпи, или да втвърди режима. Вторият вариант има готов шаблон – Беларус. В края на 90-те Александър Лукашенко изчерпва обществената подкрепа и преминава към класическа автокрация: централизация на властта, елиминиране на опозицията, репресии. Всичко това – с одобрението на Москва. Ако Вучич тръгне по този път, конфликтът с протестиращите ще е неизбежен. И той няма да бъде мирен.
Същевременно сръбската опозиция страда от липса на доверие и реална легитимност. Според социологически проучвания, една хипотетична студентска листа би получила около 20% от гласовете, ако избори се проведат днес – ясен знак, че голяма част от обществото търси нова посока извън рамките на традиционното политическо статукво.
Но дали протестиращите ще успеят не просто да свалят Вучич, а и да изградят устойчива институционална алтернатива? Ако не го направят, смяната на президента може да се окаже само фасадна. Системата ще продължи да съществува – с ново лице, но със същата сърцевина.
Русия, от своя страна, няма да се откаже лесно от влияние в Сърбия. Кремъл разглежда страната като ключов партньор на Балканите и ще опита да „осигури приемственост“, дори при смяна на властта.
Лидерите на протестите трябва да имат това предвид – ако искат не просто оставка, а реална промяна.
Историята помни протести, които са сваляли диктатори, но не и диктатурата. Ако сръбското общество иска да избегне тази съдба, трябва да бъде готово не само за битка срещу Вучич, но и за дълга борба за демократична трансформация. Защото, ако само главата падне, но тялото на режима остане, Сърбия ще обиколи цял кръг – само за да се върне отново в изходна точка.
