-Доц. Иванова, бихте ли се представили на нашите читатели?
-Казвам се Ваня Иванова Георгиева (моето фамилно име е ново, след като сключих брак през 2009 г.), но и досега всички научни публикации, които съм изготвила, излизат под бащиното ми име. Родена съм в някогашния Михайловград (дн. Монтана) през 1975 г., но израснах в Чипровци. Това е същото Чипровци, където се тъкат едноименните световно известни килими. Оттам са двамата ми родители, както и всички мои пра, пра пра баби и дядовци, поне известните ми пет поколения назад. Завършила съм Езикова гимназия в гр. Монтана, с профил английски език през 1994 г., после „Български език и история“ в ПУ „Паисий Хилендарски“ през 1999 г. – в Пловдив ме приеха държавна поръчка, а през втората половина на 90-те години на миналия ХХ век, таксите за платено обучение бяха почти непосилни за повечето български семейства. През 2000 г. станах редовен докторант в катедра „История на Византия и балканските народи“ в СУ „Св. Климент Охридски“, а от 2005 г. съм доктор по история след защитена дисертация „Югославизмът в Титова Югославия“. Била съм на специализация в Белград и работата ми в Архива на Югославия, както и в тамошни библиотеки беше единственият период в досегашното ми съществуване, който съм запомнила единствено с положителни емоции.
От 2004 до 2008 г. работих като екскурзовод и уредник в историческите музеи на Чипровци и Монтана, а през есента на 2008 г. бях избрана за асистент по история във филиал „Л. Каравелов“ – град Кърджали. Самото ми идване в Кърджали – фактически на другия край на България – беше прието от близките ми не просто като личен каприз, а като напълно неоправдана авантюра. Струваше ми много усилия да игнорирам поредица от доброжелателни съвети, какви ли не учудвания и възклицания, както и съзнателно създавани административни пречки през някои години да виждам често семейството и родителите си, които останаха в Северозападна България. Все пак през 2018 г., под силен семеен натиск, донякъде се върнах, като започнах работа в Регионалния исторически музей в Монтана, но продължих да преподавам в Кърджали. В началото на 2022 г. станах доцент, тоест хабилитирах се, в Института по балканистика с център по Тракология към БАН и след около месец, благодарение на сегашния (и тогавашен) директор на Филиала в град Кърджали – доц. Е. Семерджиева – доцентската ми титла беше призната и в ПУ.
Колкото и банално да звучи – в Кърджали намерих нови приятели, с които имам еднакви професионални интереси, работя това, което винаги съм искала – преподавам на студенти, „събирам материал“ и пиша научни публикации. Чисто професионално съм се занимавала със стереотипи и пропагандни стратегии, живяла съм и ходя доста често в родното ми „китно старопланинско градче“, предлагащо очарователни природни гледки, но и досега не мога да намеря логично и прагматично обяснение, как и защо вече 17 години продължавам да идвам в Кърджали, и седемчасовото пътуване да не ми тежи. Мисля си, че трябва да е от Източните Родопи – най-населената планина в България успя да ме спечели не само с красивите си пейзажи, но и с човечността и добронамереността на местните хора.
Иначе, да се върна към ординарното си представяне – научните ми интереси са в сферата на историографията, музеологията, национализма и националнотворните механизми. Имам публикувани две монографии и около 50 научни статии и студии, посветени на историческото развитие на югославската федерация, на демонстрираните рецептивни нагласи по отношение на „другите“ етноси и конфесии в България, на отделни практически аспекти в дейността на съвременните български музеи.
-Какво Ви привлича в преподавателската работа във Филиала?
Вероятно имам и някаква генетична предпоставеност, тъй като родителите ми са работили през целия си живот като учители. Обичам и ми харесва да преподавам. Лекциите ми дават възможност да се срещам с нови, предимно млади хора и вероятно за това, донякъде и егоистично съм си въобразила, че това и самата мен ме поддържа млада. Преподаването във Филиала е основен стимул да „бъда в час“ с новите изследвания в сферата на историческото познание, а през последните години и с главоломно навлизащите в битието ни нови информационни технологии. В буквалния смисъл на думата разбрах какво означава „учене през целия живот“ – последния онлайн курс, на който се записах, би трябвало да ми помогне да използвам „изкуствения интелект“ в работата ми като университетски преподавател.
-Вие преподавате история на Балканските народи. Какво е мястото на историята на Източните Родопи в нея?
За съжаление, не това, което ми се иска да бъде. Хорарирумът е много ограничен – за 60 учебни часа трябва да бъде представено обществено-политическото и икономическо развитие на балканските народи в продължение на пет века – от XV до XX век. Това са две империи, няколко /много/национални държави и една федерация – кое по-напред?
Все пак, преди една година, колежка студентка разработи и защити под мое ръководство дипломна работа, представляваща историографски анализ на документалното наследство за историята на Кърджали, оставено от Мара Михайлова и съхранявано в ТДА-Кърджали.
-Какво затруднява студентите, когато изучават историческите дисциплини?
Това, което затруднява и учениците – голямото количество исторически факти и развиващи се във времето процеси. В България, както в училище, така и в университета продължава да доминира позитивистичният подход при преподаването на история. Най-общо казано, това означава, че се изучава преимуществено външно- и вътрешно-политическият и икономически живот на определена страна, регион, континент. Или както веднъж съвсем спонтанно, една студентка ядосано констатира – „ … на мен ми омръзна да учим само за царе, войни и правителства. За какво трябва да ги помня като и без това ги има в Интернет!“. Все още в учебните програми по „История и цивилизации“ , утвърдени от МОН, трудно навлизат „структурите на ежедневието“ и „микроисторията“, наред с някои по-екзотични тематични сфери и научно-изследователски подходи като „история на идеите“ или „история на понятията“. За сметка на това, „чалгата в историята“ си остава непобедима, а благодарение на някои добиващи все по-голяма популярност политически формации – и все по-съблазнителна. Тук вече, аз самата, като университетски преподавател, съм безсилна.
-Вие преподавате и „Странознание”. Какво е мястото на този предмет сред историческите дисциплини във Филиала?
Смятам, че изучаването на Странознание – на Великобритания и на САЩ – от студентите в специалност „Български език и английски език“, е полезно и необходимо. Бъдещите учители по английски език, преводачи, администратори, а защо не и журналисти, се запознават с историята на културата на англо-саксонския свят. Получените знания могат да им помогнат не само по време на тяхното обучение във Филиала и да обогатят общата им култура, но и в чисто прагматичен аспект.
Обединеното кралство се промени не малко през последните десетилетия, но английското общество си остава едно от най-консервативните и снобски общества в света. Затова не би било никак излишно да си наясно например как да се държиш, когато си поканен на гости, какви цветя да не носиш, какви теми не бива да обсъждаш. Същевременно, доброто познаване на британската история, традиционно носи само позитиви. Оттук, поне според мен, произтичат и ползите, от това, че във филиал „Л. Каравелов“, Странознанието се преподава и се е преподавало от историци.
-Учите студентите да боравят с научна литература. Отдава ли им се?
-Трудно им е – за преобладаващата част от тях това е нова и непривична дейност. Само че е крайно необходима. Както аз, така и останалите колеги – преподаватели, се стремим завършилите филиал „Л. Каравелов“ да се научат да уважават чуждия труд и да са в състояние да оценят, а не да отхвърлят с лека ръка положените усилия от някой друг. Стараем се да подготвим добри професионалисти, с висок морал и силно развито чувство за отговорност, а в този случай личният пример е особено важен.
-Вие възлагате на студентите курсови работи. Какъв е делът на тези студенти, които учат с любов историята и сядат да пишат от сърце?
-За съжаление, през последните години продължава да намалява делът на тези студенти, за които ученето на история е любимо занимание. Причините са от най-разнообразно естество и затова не са „виновни“ само и единствено университетските преподаватели. Не бива да се забравя, че след 1989 г., историците в България вече не обосноваваха и не легитимираха идеологията на единствената и непогрешима управляваща партия. Това, от една страна понижи в значителна степен техния обществен авторитет, а от друга направи професията на историка не добре платена, а оттук не актуална, не конюнктурна, следователно слабо перспективна и нежелана.
Не би следвало са се пренебрегва и рядко дискутираният факт, че още след края на Първата световна война, историците са разглеждани като главни подбудители на братоубийствените касапници и тази им роля, имплицитно или експлицитно, е неизбежна реалност при почти всеки военен конфликт без особено значение на неговия териториален обхват и времева продължителност. Именно историците – професионалисти заемат челно място в групата на всички онези, които сътворяват съответната официална държавна митология и играят ключова роля за нейното налагане и последващо обогатяване.
Специално за филиал „Л. Каравелов“ единствената специалност, в която се изучава история е хибридна и преобладаващата част от студентите, съзнателно или не, отделят по-голямо внимание на българския език и литературата.
Въпросите зададе:Георги Кулов
