Оставяме езиковедската страна на въпроса и поглеждаме изцяло към историята на града. Още преди повече от 200 години Хасково носи своето съвременно име наред с турското Хаскьой — ясен израз на стремежа към християнско бъдеще за региона. Градските първенци работели активно и последователно в усилията си да утвърдят и съхранят българския дух чрез просвещение, книжовност и култура.

Тяхната мисия обаче не била лека. Градът трябвало да създаде собствени учители, като на първо време привлича образовани хора от други населени места. За целта били необходими средства, които по онова време се набавяли чрез дарения от сравнително голямата местна общност от търговци и занаятчии.

Възрожденският период оформя една различна, днес почти забравена представа за жителите на Хасково. Те безспорно били носители на европейски дух и с гордост се наричали „хасковци“ — наименование, засвидетелствано в немалко документи, лични спомени и вестникарски дописки.

Самочувствието им често било толкова изразено, че ги тласкало към стремеж към най-доброто и най-качественото, което понякога предизвиквало иронични усмивки у хората извън Хасково. Такъв случай виждаме в цариградския вестник „Гайда“, издаван от самия П. Р. Славейков. На
страниците му през 1864 г. се появява „похвала“ от редакцията към взискателността на хасковските първенци, които поканили известния лекар и възрожденец д-р Васил Караконовски за градски лекар на Хасково:

„Научавами са че гражданите Хаскюйлиски проводили мазбата да искат д-р В. Караконовский за градски доктор. Радувами са за смотрителност-та на Хаскювлийци че гледат да са сдобият с доктор искусен, и да не поверяват здравието си и животът си на таквиз шарлатани и человекоубийци, какъвто е онзи мори-свет доктор Георги в Ески-Джумая“. Очевидно е, че вестникът използва наименованието „хаскювлийци“ с нотка на ирония и пренебрежение към самоотвержеността на тогавашните жители. Но основания за гордост не липсват. Освен със собствено училище, Хасково може да се похвали и с едно от първите български читалища в пределите на тогавашната Османска
империя, основано още през далечната 1858 година.

Поколенията, последвали онези горди възрожденски българи, се самоопределяли като „хасковци“. В редките случаи на самокритика обаче, в речника се прокрадвало и названието „хасковлии“ — използвано като нарицателно за осъждано, нецивилизовано поведение у някои хора. Тази езикова разлика се запазила до средата на ХХ век, когато опустошенията на войната и радикалната промяна на политическия режим довели не само до нов обществен ред, но и до дълбока трансформация в морала и мисленето на хората. В продължение на дълго време в официалните обръщения — в
пресата, докладите, речите и различни позиви — отсъствало конкретно наименование за жителите на Хасково.

Буржоазното „хасковец“ и „хасковка“ били изместени от нови обръщения като „другарю“, „другарко“, „граждани“ или „селяни“, в зависимост от контекста и повода. Думата „хасковлия“ навлиза в употреба през втората половина на ХХ век. За първи път тя е използвана през 1955 г. от софийския архитект Красимир Шопов по време на събрание, организирано от Отечествения фронт. На него
трябвало да се разясни на гражданите, че къщите им ще бъдат съборени, за да отстъпят място на нови жилищни блокове. Моментът бил емоционален, а местните хора масово отказвали да приемат новия градоустройствен план, предвиждащ високо строителство за настаняването на около 15 хиляди вече преселили се в града селяни, както и очакваното пристигане на поне още
толкова през следващите 10–15 години.

Задачата на архитекта била изключително трудна и решение на т.нар. „жилищна криза“ той виждал единствено в изграждането на жилищни блокове в съществуващите граници на града, тъй като средства за нови квартали липсвали. В изблик на раздразнение той се обръща към събралите
се хора с неособено ласкавото „хасковлии“, целейки да подчертае по-нисшия, според него, статус на недоволните граждани.
Въпреки неприятния случай, през следващите десетилетия наречието „хасковлии“ навлиза убедително в речниците на управници, журналисти и граждани. Обозначаващо вече „новите граждани“ на Хасково, които не пазят нужната чистота, умишлено унищожават новоизградените паркове, улици и съоръжения, за да си създават удобства според своите разбирания и начин на
живот.

Пример за такова небрежно отношение е част от улицата, която води към бившия затвор (дн. „Дунав“), където живеещите покрай нея направили дупки в паважа, за да се образуват дълбоки локви, от които могат да вземат вода и да поливат градините си, или „за да има къде да се къпят юрдеците им“, докладва един от градските съветници.

Друг съветник обяснява новите социални феномени в града с придошлите твърде много селяни в крайните квартали. Според него настанените там хора пренасят своя бит и традиции в
града такъв, какъвто е бил на село. В последващ доклад от 1961 г. се казва, че уж „подбраните“ хора, получили гражданство в Хасково и настанени в блокове срещу скромен наем, системно рушат сградите, секат засадените дървета, отглеждат добитък по апартаментите и си изхвърлят боклука през балконите.

В новопостроените блокове никой не почиствал, но и никой не пазел чистота. Често се намирали граждани, които колели животни в мазетата и след това не почиствали след себе си. Окръжният вестник „Хасковска трибуна“ често съобщава за мръсни и неподдръжани жилища и общи части,
липсващи стъкла, заменени с шперплат, повредени врати и елинсталации, неприлични надписи по стените на коридорите. 

През 1979 г. едно от водещите имена в местната журналистика, Зина Добрева, публикува критичния материал „Старите хасковци и новите хасковлии“ като форма на протест срещу нарастващата грубост и неглижиране на градската среда.

„Едно време, когато улиците се осветяваха от газени лампи – защо никой не ги чупеше? А днес – чупят се спирки и чакални, драска се по стените, паркира се в зелените площи, чупят се млади
дръвчета и боклукът се хвърля от терасите.“

Приведените примери само бегло илюстрират мащабните промени, настъпили в рамките на едно столетие. И следващия път, когато си кажете „всеки сам си преценя“, струва си да се замислите – не е ли понякога това равнодушие просто плод на незнание? Независимо дали ще припознаете себе
си сред „старите хасковци“ или „новите хасковлии“, историята има един прочит – но зависи от нас дали ще пожелаем да го разберем. 

Д-р Веселина Узунова, Главен уредник „Най-нова история“ в РИМ Хасково