-Уважаеми д-р Христозов бихте ли се представили на нашите читатели?

        Здравейте! Казвам се Христо Христозов и съм историк. Защитил съм дисертация в Софийския университет „Св. Климент Охридски“ през 2017 г. Изследването разглежда демографските процеси и развитието на селищните системи в Родопите през XV – XVII век. Научните ми интереси са предимно в полето на османската социално-икономическа история и ролята на околната среда и климатичните промени в развитието на човешките общности. По време на следването ми успях да осъществя няколко изследователски престоя в различни академични институции в Германия (Лайбниц център Модерен Ориент, Берлин и Лайбниц институт за Източно и Югоизточно европейски изследвания, Регенсбург) и Турция (Американския научен институт в Истанбул и Османския архив в Истанбул).

-От колко години преподавате във Филиал „Любен Каравелов”в Кърджали  и по какво водите лекции и упражнения?

        Вече три години преподавам във Филиала на Пловдивския университет „Паисий Хилендарски“ в град Кърджали, като моето преподавателско участие е съсредоточено в рамките на специалността „Български език и история“. Курсовете, които водя, са тясно свързани с моите научни интереси и обхващат ключови периоди от българската и общоевропейската история.

В рамките на задължителната учебна програма изнасям лекции и провеждам упражнения по дисциплините „История на България (XV–XVII век)“ и „История на Българското възраждане (XVII–XIX век)“. Към тях се добавят и избираеми курсове „История на Османската империя“ и „Увод в османо-турската палеография и дипломатика“. Последните имат за цел да разширят и задълбочат познанията на студентите относно политическия, социално-икономическия и културния контекст, в който се развива животът на българите през османския период.

Паралелно с това, в рамките на същия филиал, водя и лекционните курсове и упражнения по „Нова обща история“, част I и II (от XV до 20-те години на XX век). Синхронът между тези занятия и курсовете, посветени на историята на българите в Османската империя, предоставя възможност за провеждане на съпоставителен анализ между историческото развитие на „двете Европи“ – Европа, намираща се под сянката на „дървото на Осман“, и Европа, белязана от революционни трансформации.

-Има ли подчертан интерес у студентите към Османския период в българската история?

        Периодът на османското владичество на Балканите съвпада с етапът на формиране на модерните нации и културни идентичности в региона. В рамките на многоетническата и мултирелигиозна структура на Османската империя протичат процеси на културна консолидация, езикова кодификация и национално самосъзнание, които ще намерят своята кулминация през XIX век. Тези процеси не се развиват изолирано, а в диалог и напрежение с имперската власт, както и в контекста на трансформациите, предизвикани от Танзиматските реформи и влиянието на европейските идеи.

Наследството на Османската империя продължава да оказва влияние върху политическите и културните нагласи в съвременните балкански общества. Това историческо минало не само структурира колективната памет, но и поражда актуални дебати относно принадлежност, наследство и историческа отговорност.

В този контекст се наблюдава засилен интерес сред студентите към изучаването на балканската и българската история в контекста на османския период. Този интерес е мотивиран както от стремежа към по-дълбоко разбиране на националната и регионалната история, така и от необходимостта да се осмисли сложната взаимовръзка между локалното и имперското, между културната приемственост и политическата еманципация. Изследването на тази епоха предоставя ценна възможност за развитие на критическо историческо мислене и за преодоляване на стереотипите, които често доминират в популярната представа за османското минало.

-Върху какво поставяте акцент при Вашите лекции?На какво учите студентите?

        Ученето на история не се изчерпва с натрупването на факти за миналото, а предполага формиране на аналитични умения, способност за критическа интерпретация на събития и разбиране на дълбинните процеси, които структурират обществата във времето. Именно върху развитието на тези когнитивни и интерпретативни компетентности акцентирам в своята преподавателска практика, като се стремя да насърчавам у студентите не само познавателен интерес, но и способност за самостоятелно мислене и историческа рефлексия. Историческото познание предоставя инструментариум за осмисляне на настоящето чрез анализ на миналото, като същевременно изгражда колективната културна памет, идентичността и гражданската отговорност. Чрез анализа на различни гледни точки историческото образование развива умения за аргументация и оценка на източници и подготвя индивида за активно участие в демократичния живот. В този смисъл, историята има не само образователна, но и дълбоко възпитателна и социална функция.

-Вие сте работили в османските архиви в Истанбул. Какви са впечатленията Ви?

        Османският архив в Истанбул функционира като част от институционалната структура на Дирекцията на държавните архиви на Република Турция. Архивът се отличава с висока степен на организация и модерна инфраструктура, което го превръща в изключително благоприятна среда за научноизследователска дейност. Персоналът демонстрира висока степен на професионализъм и съдействие към изследователите.

По-голямата част от архивните единици са систематизирани съобразно административната структура на османската централна власт и са достъпни чрез съвременна електронна система за търсене и заявка на документи. Архивът е отворен за научната общност и неговата географска близост до България създава благоприятни условия за провеждане на сравнителни изследвания, базирани на материали от двата основни османски архивни фонда – този в Истанбул и колекцията на Ориенталския отдел при Националната библиотека „Св. св. Кирил и Методий“ в София.

-В началото на българския преход президентът д-р Желю Желев постави на дневен ред общ прочит на историята на Балканите с Република Турция. Има ли напредък в тази насока?

        Формирането на цялостен и съгласуван прочит на балканската история представлява изключително предизвикателство, обусловено от дълбоки и често непреодолими историографски разногласия между отделните национални традиции в региона. Въпреки тези трудности, през 1993 г. бе постигнат значим напредък в двустранното сътрудничество между архивните институции на България и Турция чрез подписването на спогодба за обмен на архивни документи.

В резултат на това споразумение, за първи път в България постъпва значителен обем османски документи, отнасящи се до българската история. Сред тях особено място заемат т.нар. османски данъчни регистри (тапу-тахрир дефтери), които представляват ценен изворов корпус за изследване на демографските, социално-икономическите и административните процеси в българските земи през ранния период на османското владичество.

-Османско робство или османско присъствие?Кой термин предпочитате?

        В рамките на българската историографска традиция терминът „владичество“ се утвърждава като научно легитимно и концептуално най-прецизно обозначение на периода, в който българските земи се намират под чужда политическа власт – било то византийска или османска. В този смисъл изрази като „Византийско владичество“ и „Османско владичество“ отразяват консенсуса в академичната общност относно характера на тези исторически епохи.

През периода на османското владичество българското население запазва своята дълбока обвързаност със земята, която обработва – една устойчива социално-икономическа характеристика, наследена от средновековната епоха. Земеделецът плаща различни данъчни налози, свързани както с правото му да ползва земята, така и с произведената аграрна продукция. В същото време той притежава правото да предава имуществото си по наследство. Наред със земеделието, българите упражняват и различни занаяти, както и търговска дейност.

Като поданици на империята, българите християни са обект на специфичен данъчен режим – най-вече чрез т. нар. джизие (харадж), но са освободени от военна повинност. Българите запазват възможността да поддържат религиозния си живот – чрез дарения за енорийския свещеник, за местната църква или за манастири в региона. Всички тези права и социални практики са регламентирани в рамките на османското законодателство и не съответстват на понятието „робство“, което предполага пълна правна и личностна несвобода.

-Кое е най-голямото достижение на Българското Възраждане?

        В периода на Българското възраждане се осъществява процес на формиране на колективна идентичност сред българското население, който в крайна сметка води до изграждането на модерната българска нация през XVIII и XIX век. В условията на отсъствие на самостоятелни български институции в рамките на Османската империя, българите демонстрират висока степен на социална мобилизация и самоорганизация, създавайки собствени икономически, културни и политически структури.

Български търговци и занаятчии активно участват във вътрешния и външния стокообмен на империята, основават търговски дружества и се утвърждават като значими икономически субекти. Осъзнавайки необходимостта от модерно, светско образование, българската общност инвестира значителни ресурси в изграждането на училищна мрежа и в развитието на просветното дело.

По време на църковно-националните борби българите преминават към по-ясно изразена политическа активност, формулирайки конкретни искания за национално и религиозно признание. Тези искания са аргументирани в рамките на османската реформена реторика, заложена в документи като Гюлханския хатишериф (1839 г.) и Хатихумаюна (1856 г.).

Именно в тази динамична социално-икономическа и културно-политическа среда се формира и активният елит на националното движение – фигури като Георги Раковски, Васил Левски, Любен Каравелов, Христо Ботев и други, които олицетворяват организирания революционен стремеж за национално освобождение.

Идеите на европейското Просвещение оказват съществено влияние върху възрожденската мисъл. Рационализмът, вярата в прогреса, естествените права на човека и необходимостта от образование и обществена реформа проникват в българската културна среда чрез преводи, периодичен печат и дейността на просветните ни дейци. През XVIII и XIX век българското общество успява да излъчи именно такъв просветен стопански, политически и интелектуален елит, който изиграва ключова роля в процеса на модернизация и изграждане на нацията.

-Нуждаем ли се днес от съвременни възрожденци? Намират ли се все още българи с мисия?

        В съвременния обществено-политически дискурс терминът „възраждане“, натоварен с дълбоко историческо и културно значение, все по-често бива инструментализиран от представители на политически формации с псевдопатриотичен профил. Това явление води до обезценяване и изкривяване на съдържанието, което историческата наука влага в понятието, като го откъсва от неговия реален контекст, свързан със процесите довели до формирането на българската нация през XVIII–XIX век. Вместо да бъде използван за насърчаване на критическо мислене и формиране на историческа памет, терминът се превръща в реторически инструмент за легитимиране на изкривени идеологически послания, лишени от връзка с реалните ценности и постижения на Българското възраждане.

        Всичко това подчертава, че в контекста на съвременните обществени предизвикателства, все по-осезаема изглежда нуждата от ново поколение просветители – личности, които, подобно на възрожденските дейци от XVIII и XIX век, да съчетаят морална отговорност, образованост и обществена ангажираност. Днес, както и в епохата на Българското възраждане, обществото се нуждае от съвременни духовни водачи – хора, способни да вдъхновяват чрез знание, да изграждат мостове между миналото и настоящето, и да формулират визия за бъдещето, основана на критическо мислене, хуманизъм и демократични ценности. Именно такива съвременни „просвещенци“ биха могли да противодействат на надигащите се вълни на популизъм, невежество и историческа манипулация, като възстановят доверието в силата на знанието и културната памет.

        Въпреки предизвикателствата на съвременната обществена и образователна среда, такива съвременни просветители съществуват – и то не като абстрактен идеал, а като реално действащи личности. Те могат да бъдат открити както в сферата на средното образование, където работят вдъхновени и висококвалифицирани учители, така и в системата на висшето образование, където преподаватели с високи академични и етични стандарти продължават да отстояват мисията на знанието. Тези хора не просто преподават – те възпитават, формират критическо мислене, изграждат ценностна система и подготвят младите поколения за отговорно участие в обществения живот. В тяхното всеотдайно усилие можем да разпознаем живото продължение на възрожденския дух – онзи дух, който съчетава образованост, морална устойчивост и стремеж към обществена промяна чрез знание.

Въпросите зададе:Георги Кулов