Днес, 23 юни се навършват 100 години от смъртта на Митьо Ганев, легендарен герой за едни и мракобесен главорез и бандит за други. За трудното детство и бурния и кратък живот на героизирания от БКП бандит Митьо Ганев разказва главният уредник на РИМ Хасково –  историкът Милен Вълчев.

След преврата от 9 септември 1944 година новата комунистическа власт отчаяно се нуждае от свои герои. Тъй като комунистическата диктатура се ползва с изключително ниска подкрепа от българското население на официалната пропаганда на БКП са нужни нови герои. Започват да се търсят най-различни хора и личности, които да бъдат припознати като антифашисти и комунисти. Една от тези личности е свързаният с Хасковския регион бандит и главорез Митьо Ганев. Изграждането на неговия героичен образ започва през 50-те години на миналия век. Един от пиковете в този процес е през 60-те години, когато е пуснат филма „Последният войвода“, посветен на Ганев. 

Интересното е, че с георизацията на Ганев се заема Димитър Инкьов, бъдещ емигрант, дисидент и коментатор на радио „Свободна Европа“. Филмът „Последният войвода“ е по мотиви от пиеса на Инкьов, посветена на Митьо Ганев.

Идеята на тогавашните идеолози на БКП е да се направи връзката между Митьо Ганев и народните закрилници хайдути, от времето на Османското робство. Всъщност Ганев е престъпник, макар че последното нещо, което може да се каже за него е „обикновен“. Защото неговата съдба е превратна и необикновена.

Ганев е роден в бедно семейство в село Горски извор през 1900 година. Като малък, заедно с братята си работи като ратай, след като майка им умира много млада. Много често е набеждаван за кражби, лъган и ощетяван при плащания на труда си. Има сведения, че освен бит, той е бил и сексуално малтретиран от чорбаджии и работещите за тях охранители.

Заедно с брат му Петър обаче веднъж изкарват късмет. Попадат на съвестен чорбаджия от село Светлина, който им плаща честно заработеното за цяла година. Митьо и Петър се оказват с пари и правят първата си „инвестиция“. Купуват два пистолета. После тръгват да обикалят бивши работодатели. Под предлог, че не са им платили и са ги лъгали да им работят безплатно, си събрат дължимото. Всъщност много повече от него – вземали са всичко, което заплашените с оръжие хора могат да им дадат.

Двамата бързо разбират, че грабежите са далеч по-доходоносни от ратайството. Започва дълга серия от обири и грабежи. Три пъти ги залавят, три пъти бягат от затвора или ареста. В тези години след Първата световна война, Царство България е в изключителна криза, властта по места е слаба, няма достатъчно полиция и жандармерия. Вече формират около себе си шайка. Ганев е вече е на 21 години, а годината е 1921. Тогава е убит брат му Петър. А Ганев остава едноличен лидер на бандите около него.  

Митьо е бил много добър стрелец. И много решителен бандит. Има случай в село Бодрово, когато влиза в кръчмата и вижда, че зад тезгяха е синът на собственика. Ганев му заповядва да отиде при баща си и да му донесе 50 000 лева. Детето се разплаква и почва да пищи. Ганев усеща заплаха за себе си и за бандитите си и го застрелва в челото.

При друг случай един заможен селянин – Иван Тодоров, е заклан пред очите на семейството си в нивите край Горски извор по време на жътва. Никой не знае предисторията на тази брутална смърт. Но лично Ганев не просто го убива, а буквално го обезобразява. В лицето на заклания са изстреляни над 10 куршума.

Всъщност колкото и да е героизиран впоследствие като антифашист и народен закрилник, Ганев и шайката му са бандити. Които се занимават с грабежи, рекет, отвличания и убийства.

Постепенно Ганев изгражда и голяма мрежа от доносници и ятаци. Тогава Ганев и шайката му попадат в полезрението на БКП. Като структура на Коминтерна и на пряко подчинение на Руската комунистическа партия - болшевики, БКП получава щедри финансови инжекции в долари. Част от тези долари попадат в Ганев. Той е вербуван и се присъединява към комунистическата чета „Христо Ботев“, като заместник-командир на Ради Делчев-Чалъка.  

Тогавашните комунистически активисти му обещават подкрепа, чрез още повече ятаци и информатори. А от него се изисква само да извършва грабежите и да споделя половината плячка с комунистите.

Отговорен е за десетки обири и грабежи по пътища, в пощенски служби и дори в общински сгради. Няколко убийства тежат на съвестта му, макар принципно да се стреми да избягва крайности при своите набези. Често той и съзаклятниците му изтезават и малтретират цели семейства, за да отмъкнат парите им.

Свързването на Ганев с БКП (което е своеобразен модел, по който комунистите привличат множество разбойнически групи в редиците) се случва през 1924 г. След бурните години на пост-военна България, в страната масово се появяват разбойнически групи, които са истинска напаст за властите, която не е окончателно отстранена до 1944 г., когато голяма част от останалите действащи банди (превърнали се в партизански отряди) фактически идват на власт. Една от тези групи е и четата на Митьо Ганев, която тероризира Хасковско. След неуспешното въстание през 1923 г., комунистите осъзнават, че няма как да вземат властта с открита борба и започват да разработват „подземна“ структура от локални клетки, свързани посредством общи комитети, подчинени на централна структура и финансирани и направлявани от Москва. 

В крайна сметка заради пробивите в техните редици и необходимостта от опитни кадри, от БКП решават, че е по-изгодно да инфилтрират и постепенно да асимилират разбойническите отряди, като поетапно се отърват от техните утвърдени лидери. От своя страна в добре структурираната комунистическа организация, разбойниците виждат възможност за набавяне на сигурни финансови средства и оръжие, които са постоянен проблем за разбойниците в Царство България. В крайна сметка се оформя една симбиоза, в рамките на която БКП се опитва, често неуспешно, да индоктринира разбойниците с идеи за класова борба, справедливост за бедните и отмъщение за чорбаджиите-изедници.

В случая с Ганев системата работи перфектно. До толкова, че от бандата на Митьо Ганев в Окръжния комитет на БКП Хасково попадат над 1 милион лева. Точно тези пари отиват при ЦК на БКП в София. С тях се финансира най-позорния и кървав акт в историята на българските комунист – атентата в църквата „Света Неделя“, тогава „Свети Крал“ през 1925.

Бруталният и зъл престъпник накрая намира своята гибел. На 22 юни 1925 година властта успява да организира огромна засада. На крак са вдигнати полиция, жандармерия и армейски части. Около 800 белогвардейци, настанени в казармите на Харманли също се включват настървено в засадата. Имат и конкретен повод –  Митьо Ганев е убил и набил главата на кол на един техен другар белогвардеец, който е работел на българска служба като лесничей.

При засадата цялата шайка на Митьо Ганев е заловена. Всички са убити ден по-късно. Телата са заровени в общ гроб. А главите им са забити на колове и започват да обикалят селата, за да докажат на местните, че бандитите са вече мъртви. В интерес на истината, освен че е героизиран след смъртта си от комунистическия режим, Ганев става легенда и приживе. За него са създадени и изпети 17 различни песни, но той е положителен герой само в три от тях.

Така или иначе името на един бандит, грабител и убиец на невинни хора, включително и деца, продължава да стои и до ден днешен на паметната плоча на антифашисткия паметник, известен като Братската могила на хълм „Ямача“ в Хасково.