В края на ноември 1944 г. на бюрото на Молотов е оставена папка. Съдържа 66-страничен доклад, машинописен текст, с неангажиращото работно заглавие „Проливи“. Разработен е от Комисията по подготовката на мирните договори и следвоенното устройство, известна просто като Комисията „Литвинов“. Да, същият този Литвинов, който през 30-те години, в качеството си на външен министър, курира цялата международна политика на СССР.

На любителите на историята вероятно им е известно, че в началото на май 1939 г. Сталин, отчитайки необходимостта от сближаване с Хитлер, сменя Литвинов с Молотов и така поставя началото на нов външнополитически курс. Самият Литвинов вече се оказва ненужен и от този момент нататък неговата кариера тръгва рязко надолу. За да бъде запазен престижът му, през годините на Втората световна война заема няколко синекурни длъжности, които дават възможност на кремълския властелин хем да го контролира, хем да му е под ръка когато се наложи. Официалната длъжност на Литвинов през този период е заместник-народен комисар на външните работи на СССР, като за кратко е посланик в САЩ и Куба, а от есента на 1943 г. е председател на въпросната комисия. Въпреки че в професионален план е държан „в девета глуха“, експертността му остава ненакърнена и именно това прави въпросният доклад изключително ценен документ. Защото благодарение на него научаваме от първа ръка как в Москва в края на войната са гледали на проблема с турските проливи в исторически и политически контекст, и какви възможни решения са допускали.

* * *

През своята хилядолетна история Константинопол, известен също така като Цариград, а в наши дни – като Истанбул, е обсаждан поне 35 пъти. Повечето от обсадите са неуспешни, а името Русия (или по-точно Рус) присъства в този списък само веднъж, през 941 г., когато киевският княз Игор блокира византийската столица по суша и море, но не успява да проникне в нея с войските си и след като претърпява поражение се оттегля. От този момент нататък всеки самодържец на руските земи, който мечтае за контрол върху проливите свързващи Черно със Средиземно море е пределно наясно, че това може да се осъществи само по един начин – те трябва да бъдат достигнати по суша, като се мине през териториите, населявани от българите.

Първи това опитва да стори киевският княз Светослав, който през 966-971 г. буквално опостушава тогавашното българско царство с армията си от езичници. Опититие му да стигне до стените на най-големия град в света по онова време обаче са спрени през 970 г. от византийците в Източна Тракия при днешния турски град Люлебургаз (който тогава се е наричал Аркадиопол), а на следващата година е разбит и край Дръстър (днес известен като Силистра). Самият княз-варварин скоро след това губи живота си, докато е на път към дома.

Минават още около седемстотин години преди Русия да възобнови походите си на юг. Начало на черноморските кампании на Москва е положено по време на управлението на Петър I, впоследстве станал известен като Велики, макар че той няма никакво отношение към първите две военни похода към Крим, тези през 1687 и 1689 г., защото тогава е бил все още малолетен.

Петър I поема контрола на държавата едва 17-годишен, през 1689 г. Младият цар още от самото начало е наясно че Русия може да стане велика сила само ако получи излаз на незамръзващо море. И ако кампанията му срещу Швеция, продължила близо четвърт век, приключва с успех и новопровъзгласената Руска империя си извоюва дълга брегова ивица в източната част на Балтийско море, то действията на Петър I в Причерноморието завършват с катастрофа. През лятото на 1711 г. армията му е обкръжена южно от днешния румънски град Яш, а амбициозният руски владетел по чудо избягва пленяването си и е унижен да моли за мир. През 1713 г. е подписан Одринският мир, който лишава Петър I от еднственото му пристанище в района – крепостта Азов на едноименното море – и така слага край на военноморските му амбиции.

* * *

Най-много по отношение на разширяването на империята в югозападна посока постига Екатерина II. Станалата популярна като Екатерина Велика, императрицата с немска кръв във вените си води две доста успешни войни с османците, в резултат на които прибавя към владенията си територията на днешна южна Украйна зедно с Крим. Има и бонус – след първата война (приключила през 1774 г.) Русия официално получава правото да покровителства балканските православни християни. Това отприщва у амбициозната немкиня поредния мегаломански пристъп, в резултат на което в главата й се заражда т.нар. „гръцки проект“. Той представлява - ни повече, ни по-малко - възстановяване на някогашна Византия в границите на днешна Гърция и България, плюс проливите и Константинопол, както и по-голяма част от черноморското, егейското и средиземноморското крайбрежие на Мала Азия. На север от Дунава пък е предвидено да възникне държавата Дакия, която е трябвало да включва земите на днешна Молдова, източна и южна Румъния, и да служи като своебразен буфер между Русия и мощната тогава Австрия. Както може би сте се досетили, „византийският“ проект фаворизира най-вече гръцкото православно население и в него няма отделени точки за българите и други подобни малки народи. Нито приживе, нито след смъртта на Екатерина Велика са предприети някакви стъпки по реализирането му, най-вече защото другите влиятелни европейски държави са категорично против.

* * *

Всяка следваща война с Османската империя приближива Русия все повече и повече до проливите. Кулминацията настъпва през 1833 г., когато по молба на султана руски кораби пристигат на Босфора и стоварват десант, за да предпазят Цариград от евентуално завземане от разбунтувалия се управител на Египет Мохамед Али паша. Подписан е Ункярискелесийският договор, който формира военен съюз между двете империи и задължава руснаците и в бъдеще да предоставят помощ на султана, ако се наложи. В замяна Руската империя получава изключителни преимущества, касаещи корабоплаването в Черно море. Съгласно тайна клауза в договора, нейни военни кораби ще могат безпрепятствено да минават през Босфора и Дарданелите, като същевременно тя ще може да иска затварянето им за съдове на трети страни.

Очевидно е, че тази клауза е насочена най-вече срещу Великобритания и Франция, и дава изключителни преимущества на Русия в района на Средиземно море. Това сериозно стряска Лондон и през следващите десетилетия британците полагат сериозни усилия по укрепването на Османската империя, за да не се налага трети страни да гарантират сигурността й. Великобритания също така работи активно и в сферата на международното право, и веднага след като Ункярискелесийският договор изтича през 1841 г. в Лондон е подписана конвенция за Проливите, която ликвидира всички предимства, с които Русия се е сдобила дотогава. Преминаването на нейни военни кораби през Босфора и Дарданелите отново е забранено, а с тази привилегия ще могат да се ползват само османците и някои техни съюзници.

Никога след това Руската империя и нейните наследници – СССР и днешната Руска Федерация – не успяват даже и да се приближат до положението от 30-те години на 19-ти век, когато внукът на Екатерина Велика, Николай I, е фактическият господар на турските проливи. В продължение на повече от век се водят кървави войни, използва се целият арсенал на дипломацията за натиск върху Турция, нейните съюзници и съседи, провеждат се безчет тайни преговори, сключват се амбициозни договори и се кроят мегаломански планове, но всичко е напразно. Руският ботуш никога повече не стъпва на Босфора.

* * *

Опитът на Николай I да възстанови влиянието си в района на Проливите завършва катастрофално – Русия претърпява унизително поражение в Кримската война от 1853-1856 гг. и губи не само част от влиянието си в региона, а със сигурност и част от престижа си, но дори и правото да има собствен военен флот в Черно море. Самият Николай I не доживява да види краха на амбициите си, а мирният договор в Париж е подписан от името на неговия първороден син, новият император Александър II, който ще остане в историята като Освободителят.

Най-важният ефект от Парижкия договор е превръщането на Черно море и крайбрежието му в демилитаризирана зона, защото освен Русия, на Османската империя също е забранено да разполага в черноморските си пристанища военен флот, а и въобще никоя страна няма право даже да изгражда по крайбрежието военни съоръжения като крепости, укрепления, арсенали и пр. Към договора е прикрепена и нова конвенция за Проливите, която забранява навлизането на всякакви военни кораби в Черно море, а освен това обявява корабоплаването по река Дунав за свободно.

Извън чисто военното поражание, нанесен е и тежък удар по регионалната политика на Русия, защото тя е принудена да отсъпи от владенията си в района на делтата на Дунав и най-вече - да се откаже от протекторатите си над Влахия, Молдова и Сърбия. А именно Влахия и Молдова, които пет години по-късно се обединяват в единна държава, наречена Румъния, винаги са разглеждани от руските самодържци като първо стъпало в сухопътния контрол на Проливите. За това никак не е случаен фактът, че до края на съществуването си царска Русия се бори със зъби и нокти да притежава Бесaрабия (днешна Молдова), че същото правят и болшевиките, а Сталин брутално я анексира през 1940 г. И именно Проливите са причнината Сталин да е толкова бесен на Хитлер, че през есента на 1940 г. в Букурещ идва на власт правителство, което обвързва политиката си изцяло с Германия. Защото, ако не контролира Румъния, Сталин няма как да контролира България, а ако не контролира България, никога няма да може да сложи ръка на Босфора и Дарданелите. Затова през цялото време, докато е в съюз със САЩ и Великобритания през Втората световна война, всесилният съветски вожд настоява Румъния да бъде включена в сферата на интересите на СССР. И накрая, колкото и да се дърпат, съюзниците са принудени да му я отстъпят.

Периодът, в който Черно море за пръв път в човешката история е демилитаризирана зона не трае дълго. Новият руски император Александър II си дава ясна сметка че основната причнина за поражението на страната му в Кримската война е нейната изключителна изостаналост във всяко едно отношение спрямо водещите индустриални държави. Затова той провежда серия от либерални реформи, които засягат почти всички аспекти на социалния и икономически живот на страната, най-важният от които е ликвидирането на крепостното право, което най-накрая освобождава селяните и ги оземлява. Именно този акт (а не последвалото освобождение на България, както мнозина погрешно си мислят) му донася прозвището „Освободител“.

Значитилена реформа е проведена и в армията, където най-накрая е въведена всеобща военна повинност и се пристъпва към масово превъоръжаване с модерни оръжия. Във външната политика Александър II се стреми да върне престижа на империята след катастрофалната Кримската война, като залага най-вече на активно вмешателство в т.нар. Източен въпрос, т.е. вътрешните дела на Османската империя и взаимоотношенията й с многобройните й християнски подданници.

Кулминацията във външнополитическите усилия на императора-осовободител безспорно е Руско-Турската война от 1877-78 г., която довежда до появата на политическата карта на Европа на нова държава – България – както и до даването на пълна независимост на Сърбия, Черна Гора и Румъния. Русия пък отново си връща Южна Бесарабия, включително и излазът на делтата на Дунав, както и значителни придобивки в Каваказ (например днешното грузинско черноморско пристанище Батуми и голяма част от Западна Армения). Същевременно резултатите от тази война не удволетворяват практически никой и не само че не решават много от съществуващите проблеми, но и създават редица нови. Някои от тях си остават до ден-днешен.

* * *

Руснаците започват да ремилитаризират Черно море малко след края на Френско-Пруската война от 1870-1871 гг., когато на картата на Европа се е появил нов мощен играч, обединена Германия, която от Санкт Петербург се опитват да прикоткат, а Франция, която е една от страните в споразумението от 1856 г., е значително отслабена. Още през ноември 1870 г. Александър II, чрез външния си министър княз Горчаков, оповестява публично, че няма повече да се съобразява с ограничителните клаузи на Парижкия договор от 1856 г. за броя на военните кораби и съответно освобождава и султана от същото ограничение. Основното руско недоволство, изразено в депешата е, че нищо на практика не ограничава Османска Турция да държи боен флот от другата страна на Босфора, в Мраморно море, а също и че Франция и Великобритания по всяко време могат да съсредоточават свои ескадри в Средиземно море. Документът не крие и недоволството на императора, че Влахия и Молдова са се обединили в една държава (Румъния), а начело на нея е застанал „чуждестранен принц“. С други думи, за пореден път е потвърдена тезата, че контролът върху Румъния е от изключително значение за руската доминация над Балканите и даже над проливите.

Към началото на войната с Османска Турция, станала известна в последствие като Освободителната, Русия вече разполага с някакъв малък флот (два броненосеца и помощни кораби), както и с брегови укрепления и пристанищни инстаналации. И въпреки това наличните й военноморски сили са по-малки от тези на османците, които междувременно също са се отказали от корабите с платна в полза на броненосци, задвижвани с парни машини.

Основните усилия, които Руската империя полага, за да промени ситуацията с Проливите, са на дипломатическия фронт. Още през март 1871 г. е предизвикана нова конференция в Лондон, но резултатите от нея единствено отменят някои клаузи на Парижкия договор, свързани с корабоплаването по Дунав. Окончателният документ препотвърждава правото на султана да пуска или спира чужди военни кораби през Проливите, както и факта че Черно море е открито за търговско корабоплаване. Интересното в случая е, че този път Лондонската конвенция е подписана от шест държави, включително нововъзникналите Германия и Италия, като по този начин показва промененото съотношение на силите на Стария континент.

Ситуацията по никакъв начин не удволетворява Александър II и той продължава да експлоатира всяка възможност, за да промени съществуващато статукво в черноморския регион в своя полза. Такава възможност му се предостоавя през 1876 г. когато брутално са смазани християнските въстания в Босна и Централна България, и замирисва на поредната руско-турска война. През лятото на същата година дипломатите на Санкт Петербург се договарят с австрийците за евентуално политическо реконфигуриране на Балканите в случай на победоносна война с Османската империя, т.нар. Райхщатско споразумение. Една от точките в него е евентуалното превръщане на Константинопол в „свободен град“. Също в Райхщат е договорено и връщането на Южна Бесарабия в състава на Руската империя, което, както знаем, винаги е било първа задължителна стъпка за контрол над делтата на Дунав и евентуално Босфора. Решенията от Райхщат са препотвърдени със секретната Будапещенска конвенция, подписана между Русия и Австро-Унгария през януари 1877 г. Интерсеното в нея е допълнителнната конвенция, която ограничава руската анексия в Европа до старите граници на империята в Южна Бесрабия отпреди 1856 г. Иначе казано, дори и Александър II да е успеел да влезе в Цариград, той е нямало как да го задържи за себе си.

Към началото на 1878 г. е очевидено че Османската империя е на ръба на катстрофата и окончателното й поражение във войната е въпрос на време. На преден план излиза поредната фаза на руско–британското съперничество, което за малко да ескалира в пълномащабен „горещ“ конфликт. Притеснена, че Александър II може да се изкуши и да превземе османската столица и така да застраши британските интереси в цялото Средиземноморие и Близкия Изток, британската кралица Виктория изпраща мощна ескадра в Мраморно море за „защита на християнското население“ на Цариград. Първите няколко месеца на годината минават в голямо дипломатическо надлъгване, преговори, заплашителни намеци, разговори с посланици, размяна на писма и телеграми между Лондон и Санкт Петербург, като ситуацията в крайна сметка се упокоява и до повторение на Кримската война не се стига. Точка на спора слага документ официално озаглавен „Споразумение... за промяна на Санстефанския договор“ подписано на 30 май 1878 г. в британската столица. Документът в много отношения потвърждава решенията за бъдещото устройство на Балканите, формулирани в Райхщатската и Будапещенската конвенции и за пореден път затвърждава действащия статут на Проливите. Съгласно споразумението същетствуващите към онзи момент договорености за корабоплавенето през тях се считат за „мъдри и благотворни“ и британското правителство не вижда причина те да бъдат променяни. Руският представител също се съгласява на предстоящия Берлински конгрес да отстоява статуквото.

Започналият две седмици по-късно Берлински конгрес донася удволетворение на всички с изключение на България. Тя е орязана до такава степен спрямо Санстефанския договор, че почти не се забелязва на международните карти. За българите случилото се е едновременно шок и травма, а т.нар. Санстефанска България се превръща в бленуван, но недостижим колективен идеал, за чието осъществяване през следващите десетилетия те хвърлят неимоверни усилия и на няколко пъти почти успяват да го постигнат, само за да изпият до дъно горчиват чаша на крушението скоро след това.

Запазването на статуквото на Проливите оставя твърде горчив вкус в устата на всички руснаци, които имат някакво отношение по въпроса, като се започне от Александър II и се свърши с четящата вестници интелигенция. Още през 1879 г. императорът започва да се връща към идеята за военно решение на проблема, т.е. към окупация, но тя трябва да бъде осъществена само в случай на разпад на Османската империя.

Плановете за овладяване на Босфора чрез военен десант получават втори живот при управленито на внука на царя-освободител, последния руски император Николай II. Буквално с възкачването си на престола той и неговият генерален щаб започват да умуват как най-ефективно да предотвратят навлизането на голяма „европейска“ (най-вече британска) ескадра в Черно море, като същевременно усилят своето политическо влияние на Блаканите. Въпреки купчините изписана хартия и многото часове, отделени на заседания, до реални действия никога не се стига. Една от основните прични за това е, че в руската военноморска стратегия от началото на 20-ти век пълен приоритет е даден на района на Балтийско море.

Същевременно това не пречи на империята ревниво да пази интересите си в района на Черноморските проливи. Така например, когато по време на Балканската война в края на 1912 г. българските войски достигат заплашително близо до Цариград, а самият Цар Фердинанд не крие амбициите си да влезе на бял кон в османската столица, от Санкт Петербург в изрична форма уведомавят българския монарх, че в никакъв случай не бива да пресича линията Мидия – Енос, а ако се наложи и ще изпратят свой флот в района на Проливите. В крайна сметка линията Мидия – Енос се превъща в предел на българското териториално разширяване на югоизток и за кратко национална граница в Източна Тракия през 1913 г. Тя отново ще бъде върната към живот през Първата световна война, когато в Антантата умуват как да си разпределят парчетата на обречената Османска империя, и още веднъж в края на 1940 г., когато Сталин се опитва да изкуши България с териториални придобивки, за да може той самият да прилапа Босфора и Дарданелите.

* * *

Началото на Първата световна война поставя Русия в доста неизгодно положение – тя е принудена да воюва едновременно с две могъщи империи (германската и австро-унгарската) без да е напълна готова за това. Не след дълго започват да се очертават контурите и на трети паралелен конфликт – този с Османската империя, който обещава да бъде доста тежък, включително и от чисто географска гледна точка. Поредната (и както ще се окаже впоследствие - последната) руско-турска война ще трябва да се води едновременно по суша (в Кавказ) и по вода (в Черно море). На нито един от вероятните театри на военните действия руснаците не могат да се надяват на някакво осезаемо превъзходство над вечния противник. Затова в ход влиза дипломацията.

За пореден път България, заради ключовото си географско местоположение, е определена за центрaлно звено на руската политика на Балканите. Само че за разлика от преди две години, този път в ход влиза морковът, а не тоягата. От изключителна важност за Русия е София да остане поне неутрална, а най-добре би било да стане военнен съюзник на руския император. Българската армия е безспорно най-силната на полуострова и от това чия страна ще избере цар Фердеинанд в немалка степен ще зависи и позицията на Румъния, Гърция и Турция. Надеждите са, че в случай че България избере Русия, тя ще успее да прикове в Тракия значителни турски сили, освен това ще респектира Румъния и последната ще се въздържи от съюзяване с Германия. Великият княз Николай Николаевич, братовчед на Николай II, обръща внимание на външния министър Сазонов на „несъмнената желателност от чисто военна гледна точка на сключването, при настоящите обстоятелства, на военна конвенция с България, ако това се окаже възможно по причини от общополитическо естество.“

За да постигнат целите си, от императорския двор започват упорито да ухажват Сърбия да отсъпи на България тези територии населени с компактно българско население, с които тя се е сдобила след двете балкански войни от 1912-1913 г. Сърбите, ангажирани в борба на живот и смърт с много по-мощната Австро-Унгария, категорично отказват да се подадат на настоятелния руски дипломатически натиск и въпросът остава висящ във въздуха, въпреки иначе традиционно доста добрите отношения между Белград и Петроград (както вече се нарича руската столица Санкт Петербург). Тогава министър Сазонов, който явно вече е напълно обсебен от идеята, че над проливите на всяка цена трябва да се вее руски флаг, започва да умува върху чисто военно решение. Такова вече няма как да бъде избегнато, защото от 2 ноември 1914 г. Русия и Османската империя са официално във война, но основният театър на бойните действия между тях е в Кавказ, а за повече руснаците просто нямат сили. Официалното запитване на Сазонов до руския Генерален щаб получава обезкуражителен отговор – за пълното овладяване на Босфора и Дарданелите ще са нужни между осем и десет армейски корпуса, т.е. приблизително около 30 дивизии наброяващи към половин милион души. На нетърпеливия и жаден за бляскави успехи външен министър му е казано в прав текст че отделянето на такива колосални сили ще бъде възможно едва след категорична победа на главния участък на фронта, този срещу Германия и Австро-Унгария, т.е. в неопределено бъдеще.

На фона на влошаващата се за руснаците обстановка на всички фронтове, в началото на 1915 г. въпросът за следвоенната съдба на проливите става централен за руската дипломация. Тук тя постига изненадващо единомислие с Генералния щаб. Единственият начин да се обърне ситуацията на бойното поле изглежда, че е пряката намеса на Западните съюзници на Русия. Надявайки се на чудо, в последния ден на 1914 г. върховният главнокомандващ княз Николай Николаевич пише писма до правителствата в Лондон и Париж, и колкото и невероятно да звучи от съвременна гледна точка, скоро след това чудото се случва. Оказва се, че междувременно британци и французи също доста са умували къде да пренасочат част от усилията си и са стигнали до извода че най-добре ще бъде да се атакува най-слабото звено на вражеската коалиция – Османска Турция. По-конкретно, трябва да бъде нанесен бърз и стремителен удар през Дарданелите по посока Цариград и така не само ще се установи директна морска връзка с Русия, но и най-вече да бъде прекъсната всякаква комуникация на османците с много по-мощните в индустриално и военно отношение германска и австро-унгарска империи. С осъществяването на дръзкия план се заема лично Уинстън Чърчил, бъдещият знаменит премиер на Великобритания, който тогава оглавява бойния й флот.

От този момент нататък събитията се развиват с изключителна бързина. На 19 февруари 1915 г. броненосците на смесената англо-френска съюзническа ескадра за пръв път провеждат масиран обстрел на крайбрежните османски укрепления по бреговата ивица на Дарданелите. Притеснени, че Цариград може да падне много бързо и че Русия няма да успее да получи всичко, което иска, на 22 февруари руското правителство се събира на спешно заседание, за да формулира териториалните си пртенции. След бурни дебати е решено, че пред западните й съюзници ще се настоява Руската империя да получи цялата европейска тракийска територия на юг от линията Мидия – Енос, крайбрежните земи на Мала Азия, миещи се в Мраморно море, егейските острови Имброс, Тенедос, Лемнос и Самотраки, прикриващи подстъпите към Дарданелите от запад, и самият Цариград, разбира се. Отделно от това висшите държавници обсъждат и евентуалното провеждане на голяма десантна операция в района на Босфора, в която участие трябва да вземат и до три армейски копрпуса, възглавявани от генерал Данилов, но надделяват гласовете на разума, които твърдят, че тя може да бъде осъществена чак след победата над Германия.

След заседанието изглежда, че всички руски планове и намерения вече се формулирани, но скоро след това външният министър Сазонов научава, че освен морска, съюзниците от Антантата възнамеряват да проведат и десантна операция, която ще стовари на европейския бряг на Дарданелите десетки хиляди френски и британски войски. Това довежда изнервения Сазонов почти до истерия и той моментално започва да настоява пред император Николай II и главното командване за спешна реципрочна десантна операция в района на Босфора. Отговорът, който той получава от императорската канцелария в никакъв случай не може да се нарече обнадеждаващ или поне утештелен – натоварването на кораби на минимално необходимите сили (един казашки корпус) ще отнеме около 20 дни и дебаркирането на челните отряди не може да се очаква по-рано от 23 март. С други думи – ще трябва да се чака повече от месец преди първият руски крак да стъпи на османския бряг. Сякаш за да стане обстановката в Петроград още по-изнервена, френските и британските вестници започват масово да лансират идеята, че след войната всички трябва да получат равен достъп до проливите.

Времето явно не работи в полза на Русия. Затова Сазонов решава да изиграе големия си коз. Той извиква при себе си френския и британския посланици и им заявява в прав текст, че е назрял моментът да бъде подписано официално споразумение между трите съюзника за съдбата на проливите след края на войната. С решителен тон министърът пита двамата дипломати дали руският народ може да разчита на своите съюзници при осъществяването на свота национална задача. И добавя категорично, че „Англия и Франция са длъжни гръмко да заявят, че те са съгласни в деня на настъпването на мира Константинопол да се присъедини към Русия.“

От разстоянието на времето е трудно да се каже доколко искрени или престорени са били емоционалните изблици на Сазанов пред двамата посланици. За да усили ефекта им, скоро след това в играта се включва и самият император Николай II, който на 3 март приема френския посланик Палеолог в двореца си. В монолога, който императорът изнася пред Палеолог е вложена цялата тежест, която височайшето му положение му позволява да има. „Въпросът за проливите“, заявява Николай II на госта си, „вълнува в най-висша степен руското обществено мнение. Той с всеки изминат ден става все по-актуален. Аз нямам правото да налагам на моя народ ужасните жертви на тази война, без в замяна да мога да му предложа наградата – осъществяването на вековната му мечта. Затова, господин посланик, моето решение вече е взето. Аз радикално ще реша проблема с Константинопол и проливите.“ Когато Палеолог все пак се осмелява да попита императора какво ще получи Франция като компенсация, в случай че се откаже от своя дял в проливите, монархът е доста щедър на думи: „Аз желая Франция да излезе от тази война велика и силна“. И предлага французите да си откъснат голямо парче немска територия, чак до Маийнц и Кобленц, и даже по на изток.

Императорът не е единственият, който доказва че в Русия са много добри в постигането на своите цели чрез създаване на интриги за чужда сметка. Сазонов започва да плаши с оставка, ако не се случи на неговото, вестниците нагнетяват определени настроения сред широките слоеве на обществото, освен това упорито се разпространяват слухове, че в Петроград се готвят да сключат сепаративен мир с Германия, за да могат да освободят войски и да ги пренасочат към Босфора. Всичките тези слухове и недомлъвки неизбежно се промъкват на страниците на винаги жадната за сензации западна преса и страхът, че в Петроград могат да решат внезапно да сменят политическия курс в крайна сметка надделява у френските и британски ръководни кръгове. Шантажът и блъфирането, толкова добре разиграни и от Николай II, и от Сазонов, успяват и към началото на април 1915 г., след серия от задълбочени преговори, френският и британският посланици връчват на руското правителство писменни уверения че Русия ще получи пълен контрол върху проливите. За да стане това реалност остава да бъде изпълнено едно съвсем незанчително от тогавашна гледна точка условие – войната да бъде спечелена и Русия да бъде в лагера на победителите.

Постигането на приемливо за всички споразумение за бъдещето владение на проливите първоначално има изключително благоприятен ефект върху взаимоотношенията вътре в Антантата. Взаимното доверие се е увеличило, вече никой не говори за възможен сепаративен мир с Германия, а освен това ситуацията е използвана за да бъде вкарана Италия във войната, с цента обещание за известни бъдещи териториални придобивки на Балканите и в Мала Азия.

Въпреки обещаващото за Антантата начало, не след дълго всичко в Югоизточна Европа се обръща с главата надолу.

Започналата на 25 април 1915 г. британско-френска десанта операция при Галиполи се натъква на неочаквано силна съпротива от страна на османската армия и десетки хиляди войници, включително от Австралия, Нова Зеландия и Африка, остават буквално заклещени на брега. Месец след началото й главният инициатор за провеждането й – Уинстън Чърчил – е сменен от поста си на шеф на британския военноморски флот, но това в никакъв случай не променя патовата ситуатуация в района на Дарданелите. Русия също не успява да помогне – черноморският й флот подлага на интензивен артилерийски обстрел османските укрепления на Босфора, но без да постигне някакъв ефект от това, а планираната за май 1915 г. голяма десантна операция край Цариград е отменена, защото съсредоточеният за целта в района на Одеса Кавказки корпус спешно е изпратен в Галиция, за да се сражава с австро-унгарските войски.

В опит да бъде върната към живот развиващата се злополучно Дардаенлска авантюра, дипломатите на Антантата започват активни сондажи със съседите на Османската империя, за да ги склонят да влязат във война против нея. Гърци, румънци и българи обаче имат твърде много стари сметки за уреждане, включително помежду си, за да се съгласят толкова лесно да напуснат комфортния си неутрален статут.

От Букурещ на предложението да застанат под знамената на Антантата веднага отговарят с контраоферта – Русия да им върне историческата област Бесарабия, която тя си е присвоила още през 1878 г. Французи и англичани се втурват да молят Сазонов и императора да отсъпят Бесарабия, акцентирайки, че в случай на окончателна победа Русия ще получи много повече и по-изгодни като географско местоположение земи. Руснаците обаче са известни с това, че обичат да придобиват нови земи, но не и да връщат, и молбите на западните им партньори са отклонени. В Гърция пък крал Константинос I, известен германофил и българомразец, е твърде впечатлен от победите на немската армия, за да си помисли за каквато и да е възможност да се изправи срещу нея на бойното поле. Голямата надежда на Антантата се нарича Елевтериос Венизелос, антимонархически настроеният премиер-министър, но през 1915 г. той на два пъти е принуждаван от краля да си подаде оставката и в крайна сметка е изваден от играта. Политическото неутрализиране на Венизелос пък е добре дошло за руснаците, защото този темпераментен политик е един от най-яростните привърженици на идеята за „Велика Гърция“, т.нар. “Мегали Идея“, която включва и превръщшането на Константинопол в гръцко владение. А както се досещате, всеки който има собствени идеи за това как и от кого трябва да се контролират Проливите, няма как да бъде симпатичен на Русия.

В така създалата се ситуация единствената надежда вече е България да бъде склонена да се присъедини към Антантата и да атакува османците в гръб. В София обаче имат своите условия, които всички преговарящи считат за справедливи – Сърбия и Гърция да й върнат населените с компактно българско население области които тя е загубила след Втората балканска война, съответно Източна Македония и районът на град Кавала в Егейска Тракия. Всички без Сърбия и Гърция, разбира се, които не искат и да чуят за каквито и да е промени на границите. Те упорито отблъскват дипоматическите ухажвания от страна на руснаци, британци и французи, и така статуквото се запазва. В крайна сметка българският цар Фердинанд избира страната на тези които му гарантират връщането на всички загубени до момента от България територии – немците и австрийците – и така без сам да го иска слага кръст на многовековните стремежи на руските императори да развеят флага си над Цариград.

В средата на октомври 1915 г., с намесата на Фердинанд на страната на Централните сили, войната на Балканите навлиза в нова фаза. Българската армия, която по това време традиционно е най-силната в региона, буквално за седмици помита сърбите и изтласква остатъците от войската им в албанските планини. На страната на българите, освен добрата подготовка и организация, са и изключително високата мотивация, и най-вече неистовата жажда за реванш и възмездие, която се е трупала в продължение на повече от две години към съседите им. Тоталната катастрофа на Сърбия предизвиква разбираемо униние в редиците на Антантата и напълно срива плановете на британци, французи и руснаци. Започва постепенна евакуация на подложените на постоянни обстрели техни войски при Галиполи, а в Петроград вече все по-рядко се умува върху това дали трябва да се проведе десант на Босфора. Причните за това са доста, включително и тази, че на руснаците вече им се налага да воюват на още един фронт – балканския.

Отношенията между Русия и България през деситилетията след 1878 г. винаги са били сложни и са белязани най-вече с активните опити на императорския двор да превърне младата балканска държава в свое протеже. На тези опити вироглавите българи обикновенно отговарят с неподчинение, постепенна ориентация към Западна Европа (и най-вече към Германия) и дори с временно скъсване на дипломатическите отношения. До открит конфликт обаче се стига едва през есента на 1915 г. когато двете славяноговорящи държави се оказват от срещуположните страни на барикадата. Първият акт на насилие е извършен от руснаците, когато на 14 октомври 1915 г. тяхна ескадра подлага на безрарзборен и най-вече хаотичен обстрел пристанищния град Варна, в резултат на който загиват десетки мирни български граждани. За истинска българо-руска война обаче може да се говори едва от есента на 1916 г., малко след включването на Румъния във войната на страната на Антантата. В началото на септември българските войски преминават в решително настъпление в Добруджа и освобождават тази историческа българска територия, нанасяйки тежко поражение на противостоящите им румънски сили и подкрепящия ги руски армейски корпус. Така са ликвидирани надеждите на руското главно командване, че ще успее някак си да се промъкне към Проливите през българска територия и да удари османците в гръб.

През февруари 1917 г. кризата – политическа, икономическа, военна и най-вече морална - която дотогава бавно и методично е разяждала Руската империя отвътре, достига връхната си точка. В резултат на т.нар. Февруарска революция монархията е свалена, а на власт идва Временното правителство. Първоначално то се оглавява от Георги Лвов, а от юли – от Александър Керенски. Временното правителство почти веднага получава официално международно признание от всички големи държави, включително САЩ, Великобритания, Франция и Италия, и по инерция продължава да спазва ангажиментите си към Антантата. По инерция също така продължава да се фантазира и за превземането на Проливите, макар че предложенията звучат по-скоро научнофантастично.

След поражението в Добруджа, когато става ясно, че няма да има възможност Цариград да бъде достигнат по суша през България, на преден план отново излиза идеята за атака по море. През февруари 1917 г., буквално няколко дни преди т.нар. Февруарска революция, за последен път е реанимиран планът за голям десант в района на Босфора. Новият външен министър Покровски моли император Николай II и началник-щаба на руската армия генерал Михаил Алексеев да бъде осигурена мощна групировка с численост 250 хиляди души и съответния морски транспорт, който да я транспортира до Босфора. Тази идея скоро след това с голям ентусиазъм е върната към живот от министъра на външните работи на Временното правителство Милюков. Той обаче получава категоричен отказ от главното командване, вече оглавявано от същия този генерал Алексеев, което му заявява че нито такива грамадни сили са налични, нито има толкова кораби под ръка, нито пък моментът е подходящ за такова налудничаво начинание.

Осемте месеца, през които на власт е временното правителство остават в човешката памет като странно преходно време между два потиснически режима, през което се водят много дебати какви краткосрочни цели трябва да преследва Русия и какво да бъде бъдещето й. На всички тези умувания е сложена точка на 7 ноември 1917 г., когато след преврат на власт в Петроград идват болшевиките. Но това, както се казва, е съвсем друга история.