За него то е универсално лекарство-граница между тежестта и болката, радостта и любовта, чрез което хем е жив, хем е смъртен, хем е Бог

На 23 май от 18 часа във Винарска изба „Ария Сатра”, Момчилград,  ще се проведе творческа вечер с участието на нашия неподражаем и природно мъдър творец - Николай Милчев, който смята поезията за чудо и тайнство, каквото е самият живот. Каквито са и някои други въодушевяващи и окриляващи инспирации, като любовта, виното, словото, които ни „изстрелват” в по-възвишените светове. Имаме нужда от такива хора, като него, които ни осветяват с буквената светлина, проникваща дълбоко в живота ни. Които ни привличат с естествена лекота в своята светла, искрена, автентична и магична аура. И то не само в дните, посветени на словото…

- Николай, вие намирате най-неочакваните, нестандартни, небанални и оригинални отговори на въпросите, които ни вълнуват в днешното време. Как се постига това по-дълбоко вглеждане?

- Виждам и пиша за това, което ми прави впечатление. А ми прави впечатление различното, необикновеното, застаналото встрани и в същото време си давам сметка, че нищо не е встрани, че всичко си е на мястото. Но това се вижда по един начин в града, по друг начин в селото и по трети и четвърти начин в гората и в реката. До оня ден например рибите в реката ги нямаше, а сега дойдоха. Събират се вкупом и се греят на слънцето, гърбовете им почти се показват над водата. И тогава моята сянка над тях ги прави да се разпръснат встрани мигом - като духнато подводно глухарче – едновременно естествено и необикновено.

- Това ли оригинално и небанално трябва да търси и изкуството, творчеството?

- Не знам каква е ролята на изкуството и не съм одарен свише да знам по какви пътища изкуството стига до човека. Но мога да разпозная на секундата кое за мене е изкуство. Ако стихът ме прободе например, не го анализирам, но знам, че за мене е изкуство. Ако искам да си закача картината вкъщи, значи е добра за мен, значи за мене е изкуство. Ако музиката, която слушам, преминава през клетките ми и ги разширява, значи е изкуство.

Страхотна е границата между изкуството и изкуственото - защото е невидима, защото подмамва, защото изкуството не подлежи на дефиниция, а изкуствеността е замръзнала, шаблонна. Шаблонна, дори когато е в нови форми. Мислел съм си, че не човек прави изкуство, а природата му дава възможност да ѝ се наслади, да я погледа, да я послуша и ако е талантлив човек - да я покаже на другите през себе си. Но да я покаже той лично, а не да я преписва от други.

- Що за радостна тръпка е виното, според вас? Що за утоляващо средство на неистовата ни жажда за живот?

- Човек има нужда да бъде опиянен. Реалността понякога смачква – смачква физически. Чрез опиянението, в случая – чрез виното, човек се спасява от болката. Полита, вижда други светове, слива се с любовта си, с желания човек. Точно в тия минути не го е страх от нищо, не го е страх от смъртта, защото е опиянен и защото хем е жив, хем е смъртен, хем е Бог.

Опиянението на виното е универсално лекарство и универсална граница между тежестта и болката, радостта и любовта. Да оставим настрани обаче, въпроса какво ни причинява връщането в реалността. Кой знае - може би виното е най-старата космическа ракета, с която човек преди хиляди и хиляди години е кацал и на Луната, и на Слънцето, ако щете, стигал е и до Рая, и до Ада и се е връщал при опиянението от виното. И при пръстта, в която лозата е и негов корен.

- А духовният екстаз има ли място в тази наша изконна страст?

- Екстазът по някакъв начин е свързан с любовното изкуство. Казвам любовно изкуство и имам предвид сетивността на човека, страха му да не бъде сам и неистовия стремеж да бъде повторен. Доброто изкуство повтаря добрия творец и го изпраща напред във времето. Но добрият творец е добър дотолкова, доколкото хората се разпознават в него. Или част от хората. Или дори самият той да се разпознае, никак не е малко.

Думите и човекът се въртят и се гонят и никак не е ясно кой на кого е господар, кой на кого преподава уроци, кой кого ражда и кой кого осъществява. Като гледам от терасата на селската ни къща, виждам балкани и скали, сипеи и каменни реки. Чувам понякога как бучи река Вит, когато приижда, вдъхвам тревата в двора, радвам се на листенцата на малката круша и малкия дрян. И искам да ги опиша по същия начин, по който ги чувствам. И нищо повече.

- Древните са смятали, че истината е била във виното. Какво ли са искали да кажат с това си мнение?

- Не знам дали истината е във виното, вече не знам и кое е истина. Знам, че виното е въпрос на възможности, вероятно и истината също. Едва ли древните са си мислели, че като си пийне човек, казва истината. Едва ли са и вярвали, че истината е единствено в опиянението. Вероятно „истината е във виното“ означава, че човек трябва да споделя себе си с другите и че виното спомага за това. Вероятно виното и огъня са синоними на възраждането, затова се свързват с истината като нещо неотменно - и променливо, и неуловимо.

- Кога виното носи блаженстване, и кога тежък махмурлук?

- Дядо ми Драган беше начален учител и имаше лозе между селата Голяма и Малка Брестница. Често ходех с него на лозето и съм гледал как се готви за работата си на лозето, как пръска лозето със син камък, как го копае, връзва и бере. Дядо ми Драган беше много добър човек и свиреше на цигулка. И сега, когато го няма вече толкова години, си мисля, че на лозето освен мотика му трябва и цигулка. И му трябва един дядо Драган, който да се грижи за него. И най-главното - да раздава цялото грозде на другите. А дядо ми Драган наистина раздаваше и раздаваше на другите от гроздето на нашето лозе. Да си хапнат, да опитат - казваше той. И не си спомням някога да е бил махмурлия.

- В християнството виното се свързва с кръвта на Христос…

- По нашите земи и по библейските земи са растяли лози и виното е станало символ на кръвта Христова. В другите култури е било друго. На Изток „оризът“ е бил „лоза“. Във всеки случай магията на християнството е в силната вяра, че чрез виното и чрез кръвта Христова политаме нагоре и можем да станем част от небесните същества и селения. Водата е безцветна, а виното е червено – като въздуха и кръвта, като снега и шипките, като леда и въглена, като сладкото и горчивото. И като магията.

- В Гетсиманската градина Христос вижда надвисналите над Него страдания като чаша „горчиво” вино, която трябва да  изпие. Кога, изобщо, Сократовата чаша не може да не се изпие?

- Става въпрос за съвършено различни неща. Сократ изпива чашата, защото иска да остане честен пред себе си, а учениците му му предлагат да уредят бягство. Сократ е говорел с един цял град, бил е кумир на младите и е искал да разбере всеки човек.

А Христос остава неразбран и неговата горчива чаша е сипана от Баща Му – от Бог Отец, който знае, че синът Му ще я изпие. Доста сложно е за моя ум това триединство на християнския Бог и се стъписвам, като си помисля, че едно и също изначално същество се разделя на три и пак е единно. Но е добре, когато синът, макар и Бог, макар и равен на Отца, слуша Баща си. В тоя свят трябва да има и йерархия, и почит, даже тогава, когато става въпрос за горчивата чаша на страданието и изкуплението.

- Според Христовото обещание, в бъдещето ще придобием новото, сладко вино на духа, което няма да опива, а ще обновява…

- Тук ще кажа следното - за да бъдат мирни децата и да спят нощно време, още от люлката прабаба ми започвала да си топи пръста във вино (понякога и в ракия) и да им го дава като биберон, като майчина гърда. И бебетата спели, и нощта била за покой. После като деца пък, съм участвал в напиване на кокошки - натопим хляб във вино, Господи, прости, и им го хвърляме, те го кълват и почват да се търкалят после. Трябва да има мяра във всичко. Може би истината е някъде в баланса, в изравнената везна.

- Христовото учение за Любовта, според П. Дънов, имало за цел да превръща водата в небесно вино…

- Често пъти ходя на гроба на Дънов и си почивам. Удивен съм от растенията, които растат там, от дърветата, които дават плодове, от черешите, от белите минзухари, от дюлите и от гълъбите, които са навсякъде. Случвало ми се е даже да задрема на някоя от пейките в това райско кътче - и ето ти го небесното вино, за което говори Дънов.

-  Псалмопевецът на любовта и виното Евтим Евтимов пък търси в поезията тяхната вечност…

- От Евтим Евтимов си спомням, че „истинското вино е горчиво, за подсладено няма да те дам“. И си спомням, че беше добър и отзивчив човек. И когато можеше, помагаше, и беше човек на верността. Нещо като „казана дума - изпита чаша“.

Интервюто взе: Лияна Фероли