Отговорът на въпроса „Как да получим заплата с 50% увеличение?“ трябва да го дадат правителството и парламентарното мнозинство. Не съм сигурен колко частни компании могат да отговорят лесно на този въпрос.

Още в началото на статията искам да стане ясно, че смятам повишаването на доходите на населението за нещо положително и задължително и вярвам, че всички искаме да достигнем доходите поне на германците, с които редовно се сравняваме.  Не познавам нито един човек в България, който да не смята, че заслужава по-висока заплата. Ако има такъв, най-вероятно лъже.

Разбира се, важно е да се отбележи, че често искаме доходите на германците, но не и тяхната валута – еврото. Искаме си лева. Не е ясно дали искаме номиналната стойност на техните заплати в лева или реалната покупателна способност, но това е въпрос, който трябва да бъде обяснен от онези, които противопоставят „зомбирани“ европейци със злото Евро на „бедни и отрудени българи“, които защитават лева. (Това го споменаваме заради песен, излязла тези дни в интернет в защита на лева и изображението, избрано за нея.)

От години от всички посоки ни се внушава колко зле живеем – най-бедни в Европейския съюз, с висока инфлация, ниски доходи и изоставане по всички важни икономически показатели. Ами да – това не е лъжа. Постоянно сме заливани със статистика за заплатите в по-богатите европейски държави – все данни, които подчертават колко зле сме в „клуба на богатите“. Но рядко си даваме сметка за нещо просто: ние сме на дъното, но на дъното сред богатите. Не че това е повод за гордост, но все пак вече се сравняваме с едни от най-богатите и щастливи нации в света. Тези богати нации вече са готови да споделят с нас общата си валута – втората по значимост в световната търговия след долара. А тези, които непрестанно ни обясняват колко зле живеем, сега ни плашат, че ще станем още по-бедни и нещастни. Ще ни ограбят със смяната на валутата. (Богатите нации винаги искат да обират бедните като нас.) И затова трябва да се борим за лева.

Много хора все още мислят, че заплатата им ще се превърне в евро – например от 2000 лв. ще стане 1000 евро, а цената на хляба от 2 лв. ще стане 2 евро. Не искам да обиждам никого, но какво ще стане, ако именно тези хора определят пътя на развитие на страната? Убеден съм, че тези страхове не произтичат от липса на способност за анализ, а от това, че повтарят думите на други хора, които с пропагандата си им наливат страхове и глупости в главите. Хора, към които няма критично и аналитично мислене. Приключвам темата с валутите, но не можах да се сдържа – заради картинката (по-горе) и песента, на която попаднах преди да започна да пиша тази статия. Държа да кажа на хейтърите: никой орк или зомби не ми дава нищо, за да изразя мнението си.

Малко цифри:

България е на 77-мо място от 146 държави по щастие. Звучи като средно положение – не е толкова зле. Но на 4-то място е Израел – страна във война. Там се стреля, отвличат се хора – а те се чувстват по-щастливи. А ние – не. Защо ли?

Сравнението със съседите е още по-изнервящо: Румъния (24), Сърбия (45), Гърция (58) – всички пред нас. Само Северна Македония (87) и Турция (106) са след нас.
Не живеем зле в абсолютен смисъл. Но усещането е друго – искаме повече, вярваме, че заслужаваме повече, а го нямаме.

Ето част от причините в народопсихологията ни за хроничното усещане за нещастие

1. Постоянното усещане, че сме измамени.
От касовата бележка в магазина до обещанията на политиците – вярваме, че „някой ни лъже“. И често имаме основание. Но дори когато мащабите не го оправдават, усещането си остава.

2. Вечната съпоставка със „съседа“ – това не е добра национална черта, която по-скоро ни кара да се чувстваме нещастни, без да има основателна причина за това. Вместо да гледаме собствения си, личен напредък и просперитет, ние се вторачваме в "канчето на другия" и това ни кара да се чувстваме по-недооценени и по-нещастни от колкото, ако се концертираме върху себе си и това което имаме и можем. Ще ви дам личен пример от мой близък приятел, който сменя работното си място по-често от крушките в къщи.

- Защо ще напускаш?

- Заради заплатата!

- Ти преди 6 месеца каза че е добра.

- Да ама разбрах, че на колегата плащат повече, а той върши по-малко работа от мен. 

Този същия приятел емигрира и в чужбина и се оказа, че там положението е същото. Той продължава да е нещастен не защото живее зле, а защото другия до него може да живее по-добре.

3. Дълбокото чувство за несправедливост.
Да, има много реални неравенства. Но понякога чувството, че всичко е нагласено и нечестно, се превръща в автоимунна болест на нацията – пречи ни да различим реалната несправедливост от внушената. Но несправедливостта е тук и сега и ще обсъдим един пример за нея и доходите на населението.

Увеличението на заплатите в силовите ведомства отвори кутия на Пандора

Решението на правителството да повиши заплатите в МО и МВР с около 50% отвори широко дебата за справедливостта. Тези сектори традиционно не се радват на високо обществено доверие – от години се говори за неефективност и корупция, особено по върховете им (скандала от Пловдив с покровителството на контрабандни канали). Затова не беше изненадващо, че последва вълна от негодувание в останалите държавни и общински структури, за сега.

Ако приемем, че заплатите са един вид обществен договор за оценка на труда, какъв знак даваме ние с подобен тип диференцирани увеличения?

Разбира се, ще чуем аргументи от рода на: „Тези хора рискуват живота си всеки ден“, „Те защитават реда и сигурността“, „Без тях няма държава“. Всичко това е така. Но и лекарите спасяват животи, учителите формират бъдещето на нацията, а чиновниците движат държавната машина, която облагодетелства и самите полицаи и военни, да не пропуснем и шофьорите в градския транспорт, които ни придвижват от точка А до точка Б, тях специално ще обсъдим.

Тогава с какво основание един полицай трябва да получи 50% увеличение, а друг на държавна или общинска издръжка по-малко?

Учители, медицински сестри, библиотекари, музейни работници, социални служители – всички започнаха да питат: „А ние?“ Повече от десетилетие у нас доходната политика в публичния сектор се диктува от това кой е по-шумен, по-организиран, по-креслив и кой пречи повече на тези, за които трябва да работи, когато протестира. Не от принципи, не от резултати, не от нужди.

Пример: протестът на шофьорите от градския транспорт в София

Шофьорите на автобуси обявиха протест с искане за увеличение на заплатите с общо 1500 лв. в рамките на три години — по 400 лв. сега, 500 лв. през 2026 г. и 600 лв. през 2027 г. Това представлява около 50% ръст за периода — нещо, на което малцина биха отказали. Един от аргументите им беше, че в Германия шофьорите получават по 3000 евро, а тук заплатите са 3–4 хиляди лева. Кметът на София заяви, че няма пари, но шофьорите настояха: „Не ни интересува — намерете ги!“

След няколко дни без наземен транспорт в столицата, се намесиха управляващите. Извадиха от държавната хазна 15 милиона лева допълнително за тази година, за повишение на заплатите с по 300 лв., платено от данъците на всички българи. Така и хората от Хасково и Димитровград субсидираха софийския транспорт, не че това е нещо ново, така или иначе и сега държавата си даваше над 100 милиона субсидия за него. Държавата явно има дълбоки джобове, все пак тези 15 милиона са сумата за около 2 седмици, която плащаме на турска компания за капацитет на тръба за газ, която не използваме - защо не ги дадем и за шофьори на автобуси и тролеи?

Вероятно го заслужават. Не е наша работа да оценяваме колко струва трудът им. Въпросът е: справедливо ли е?

Според тях със сигурност е справедливо, дори е малко, все пак държавата дава за заплати в публичния сектор десетки милиарди годишно, без да прави видими реформи и без да търси резултати срещу изхарчения обществен ресурс, но до тук със справедливостта. 

Очаквано и останалите съсловия на държавна и общинска издръжка не им изглежда справедливо, за полицаи и автобусни шофьори да има толкова, а заплатите на библиотекарите да се вдигат с цели 18 лева, сега всички казват, щом държавата може да се бръкне за тях, ще може да го направи и за нас и ние го заслужаваме. 

Така заплатната спирала на несправедливостта започна да се завърта. Сега и шофьорите във Варна казаха искаме и ние, медицинските сестри, които инвестират в обучение по 4 години в сравнение с шофьорския курс за автобус по 4 седмици и вземат на половина по-малко, казаха и ние заслужаваме, ще спрем работа като тях. И в други съсловия, чиито гласове се чуват по-слабо, искат увеличение и то не с 10-15%, а с 30-40-50%, всички са нещастни, защото за другите има повече, а за тях няма. 

Е на това къде ще му излезе края, колко ще са дълбоки джобовете на тази уж бедна държава?

Ако държавата може под натиска на протести да изпълни исканията да дава с пълни шепи, значи всички виждат, че това е инструмента за да получат, вярно ако библиотечните работници спрат работа за седмица, едва ли на някой ще му пука особено, но и те са държавни служители. И тогава ще трябва да се  пренасочват средства от други звена от нашите пари или ще се изтегли нов заем, за да успокои напрежението. Ами другата година как ще се състави бюджета с всички тези увеличения, а тогава ще се искат нови увеличения или намеренията са друг да го мисли, който ще управлява?

Но как всичко това ще се отрази на частния сектор?

Дали шофьорите в частните транспортни фирми, продавачките в магазините, строителите, лекарите, хигиенистките и всички останали работещи ще бъдат доволни, ако техните заплати не се увеличат с поне 50%, както в обществения сектор? Едва ли.

И служителите в частния сектор искат увеличение от 40–50%. Все пак именно техните данъци покриват разходите за заплатите на държавните служители. А държавата, за да осигури тези пари, ще трябва да ги вземе от останалото население — т.е. от частния сектор. Компаниите, ще са под натиск от данъчните служби за да се увеличи събираемостта, отделно ще трябва да компенсират по-високи възнаграждения на служителите си, и това ще ги подтиква да се върнат към сивата икономика, да намалят данъчното си бреме, да вдигнат цените на стоките и услугите. Това ще засили инфлацията, което пък ще доведе до нови искания за по-високи доходи. И тогава някоя политическа "Чебурашка" ще каже: „Виждате ли — виновно е еврото.“

Надявам се този сценарий да не се реализира. Надявам се, че ще се намерят умни и отговорни хора, които да управляват икономическите процеси така, че да избегнем тази безкрайна спирала. Убеден съм, че почти всеки, който е прочел тази статия до тук, също би искал увеличение на заплатата си с поне 50%, но без поскъпване и инфлация. Аз не знам как това може да се постигне — дано тези които правят политиката да знаят.

Регионалните различия – още един пласт несправедливост

Най-новите данни на НСИ само задълбочават усещането за несправедливост. Средната брутна заплата в София-град за първото тримесечие е 3 386 лв., докато в Хасково е почти наполовина – 1 635 лв. Разликата е двойна. И това – в рамките на една и съща държава, с една и съща данъчна система и вече почти изравнени цени на стоките и услугите.

Финален размисъл

Има нещо тревожно в насърчаването на култура на искане чрез натиск – без реформи, без ясна политика за доходите, без стратегия за балансирано развитие. Управляващите разпределят средствата на народа, но не винаги това е в поза на целия народ. Усещането за несправедливост често е по-силно от самите икономически трудности. То демотивира, разединява, води до апатия или бунт – но рядко до градивност.

Може би най-много ни липсва усещането, че в решенията има справедливост, логика и последователност. Че някой мисли за цялото общество, а не само за онези, които викат най-силно.

Да, повишаване на доходите трябва да има. Но то трябва да бъде разумно, с оглед на инфлацията и устойчивостта на икономиката. Популизмът в управлението може временно да тушира напрежението, но накрая ще се върне като бумеранг. А ако не бъде овладян, всички ще платим цената. И, в крайна сметка, пак ще се чувстваме нещастни – не защото нямаме, а защото не вярваме, че има справедливост.

Христо Христозов