Мъжете и Лъжите. Как си пасват тия думи.
Добре де, и лъжите и жените също! ;)
Излизаме с приятели да разгледаме за хубави кецове. Забираме един идиот от работата му, примоли се да дойде с нас. Мацката му звъни. Той и бил казал, че е мноооого зает, за да откаже среща с нея. Как щял да признае сега къде отива?
Затова се започва "Оле,оле, намали музиката, че тая звъни! Оле, ся тихо, моля ви се! :
- Ало, да, миличко!
Аз мълча...Мълча...Адски е трудно. :)
Виждам един смешен моторист...Искам да го покажа на моя човек и безмълвно соча с пръст. Още не съм вкарала жестомимичния превод и оня зад мен ме ръчка по рамото случайно да не издам някой звук. Абе що не си....
Мина си моториста...Не можах да изразя емоцийте си...А имаше толкова готина каска...Приличаше на мармот...
Онзи продължава мазно:"Ми работа, мила...Да... Да... Сега съм с един колега за части. Добре мило, и ти ми липсваш, цункам те. Чао! "
Оффф....
Следващ случай след няма и ден. Излизаме компания. Една от кокошките, за да може да купонясва без гаджето си, го излъгала, че компанията ще е само женска. Обаче на мястото на срещата пристигат едни френдове които оооще по-отдавна са в наща компания. Започва се с едно топло посрещане съпроводено с необмисленото позвъняване на гаджето и онова моме като се намуси, едва не набръчка асвалта. Отцепи се, започна да сумти. Аз какво да направя, че не си е дресирала партньора? Аз на моя мога всичко да кажа... На който не му харесва да си ходи. Не ме е страх, че ще ме напусне някой, който иска да ме ограничава.
Обажда му се "Ми милоооу....Ми тука дойдоха едни....Ми аз откъде да знам???"...
Каня я с ръка в заведението за да не ми заиграе по лицето и с няколко шамара, а тя бърчи чело в обяснения. Ако ще.
Сядаме и след малко идва нейния партнър. Да я пази едва ли не. И ся кво - два дънера мълчаливо ми се побиха. Гледат на кръв момчетата, дето са си наще момчета! И аз се извърнах деликатно да не им гледам мутрите и си давах наздравици с останалите не толкова фригидни кокошки и приятели.
Снощи чашата преля... Идва гаджето на приятелката ми с един... Онзи И ТОЙ криел че излиза тази вечер...Не, че беше проблем да я доведе. Ма явно не иска. Повод за криене отново няма. Нито е среща по двойки нито той ме кефи. Отиваме някъде на сърца и картофки и това е. Както и да е. Пътуваме. Същия филм. "Намали музиката! Тихо сега! Да, мило! Обичкам те!"....
На мен очите ми се изпълват с кръв. Вече имам усещането, не че толкова се шашкат и притесняват да не ги хванат. Всъщност май много повече се кефят на това, че лъжат. Еуфорията и тръпката от това, че правиш някого на балък и то с толкова елементарни способи е болест. Неизлечима.
На мен ми писна, затова си разговарям свободно с моята приятелка и се правя че не забелязвам ръкомахането и изцъклените му очни ябълки. После се мусеше. Дреме ми.
Аз не съм излязла да съдействам на някой да лъже. Особено ми писна да ми забраняват да се смея и да дрънкам. На който не му отърва да си излиза сам. Смотаняци.
Лекичко се замислям за разговорите които съм водила с любими хора. Колко ли са имали същата история?... Дорева ми се. Сърцето ми се сви като стафидка...Няма смисъл. Даваме нататък, но като добре подчертаем едно нещо.
Да изключим фактът, че явно обкръжението ми отчасти е идиотско... Просто адски се натъжавам от такива дребни неща, защото точно те непрекъснато наблягат и натъртват, че живота е един фарс. И че не бива да се има вяра на никой. Защото твърде малко са ония, които могат да обявят, че не искат да са моногамни или, че не могат да изпълнят клетвата на брака и осъзнават (както обичам да казвам), че "светът е неизебаем"...
Много са малко тези хора. И понякога увлечени в лъжата си, могат да повлекат и нас в тази заблуда.
А истината е, че човек стъпва на този свят с вродена любознателност и алчност. Човек в кръвта си носи стремежа за още и още търсене. Не виждам лошо да си го признаваме. Щастието може да ни сполети и рано и късно, и няколко пъти. Човек трябва да си дава крила. Иначе винаги някой ще му е виновен, че не е полетял
Добре де, и лъжите и жените също! ;)
Излизаме с приятели да разгледаме за хубави кецове. Забираме един идиот от работата му, примоли се да дойде с нас. Мацката му звъни. Той и бил казал, че е мноооого зает, за да откаже среща с нея. Как щял да признае сега къде отива?
Затова се започва "Оле,оле, намали музиката, че тая звъни! Оле, ся тихо, моля ви се! :
- Ало, да, миличко!
Аз мълча...Мълча...Адски е трудно. :)
Виждам един смешен моторист...Искам да го покажа на моя човек и безмълвно соча с пръст. Още не съм вкарала жестомимичния превод и оня зад мен ме ръчка по рамото случайно да не издам някой звук. Абе що не си....
Мина си моториста...Не можах да изразя емоцийте си...А имаше толкова готина каска...Приличаше на мармот...
Онзи продължава мазно:"Ми работа, мила...Да... Да... Сега съм с един колега за части. Добре мило, и ти ми липсваш, цункам те. Чао! "
Оффф....
Следващ случай след няма и ден. Излизаме компания. Една от кокошките, за да може да купонясва без гаджето си, го излъгала, че компанията ще е само женска. Обаче на мястото на срещата пристигат едни френдове които оооще по-отдавна са в наща компания. Започва се с едно топло посрещане съпроводено с необмисленото позвъняване на гаджето и онова моме като се намуси, едва не набръчка асвалта. Отцепи се, започна да сумти. Аз какво да направя, че не си е дресирала партньора? Аз на моя мога всичко да кажа... На който не му харесва да си ходи. Не ме е страх, че ще ме напусне някой, който иска да ме ограничава.
Обажда му се "Ми милоооу....Ми тука дойдоха едни....Ми аз откъде да знам???"...
Каня я с ръка в заведението за да не ми заиграе по лицето и с няколко шамара, а тя бърчи чело в обяснения. Ако ще.
Сядаме и след малко идва нейния партнър. Да я пази едва ли не. И ся кво - два дънера мълчаливо ми се побиха. Гледат на кръв момчетата, дето са си наще момчета! И аз се извърнах деликатно да не им гледам мутрите и си давах наздравици с останалите не толкова фригидни кокошки и приятели.
Снощи чашата преля... Идва гаджето на приятелката ми с един... Онзи И ТОЙ криел че излиза тази вечер...Не, че беше проблем да я доведе. Ма явно не иска. Повод за криене отново няма. Нито е среща по двойки нито той ме кефи. Отиваме някъде на сърца и картофки и това е. Както и да е. Пътуваме. Същия филм. "Намали музиката! Тихо сега! Да, мило! Обичкам те!"....
На мен очите ми се изпълват с кръв. Вече имам усещането, не че толкова се шашкат и притесняват да не ги хванат. Всъщност май много повече се кефят на това, че лъжат. Еуфорията и тръпката от това, че правиш някого на балък и то с толкова елементарни способи е болест. Неизлечима.
На мен ми писна, затова си разговарям свободно с моята приятелка и се правя че не забелязвам ръкомахането и изцъклените му очни ябълки. После се мусеше. Дреме ми.
Аз не съм излязла да съдействам на някой да лъже. Особено ми писна да ми забраняват да се смея и да дрънкам. На който не му отърва да си излиза сам. Смотаняци.
Лекичко се замислям за разговорите които съм водила с любими хора. Колко ли са имали същата история?... Дорева ми се. Сърцето ми се сви като стафидка...Няма смисъл. Даваме нататък, но като добре подчертаем едно нещо.
Да изключим фактът, че явно обкръжението ми отчасти е идиотско... Просто адски се натъжавам от такива дребни неща, защото точно те непрекъснато наблягат и натъртват, че живота е един фарс. И че не бива да се има вяра на никой. Защото твърде малко са ония, които могат да обявят, че не искат да са моногамни или, че не могат да изпълнят клетвата на брака и осъзнават (както обичам да казвам), че "светът е неизебаем"...
Много са малко тези хора. И понякога увлечени в лъжата си, могат да повлекат и нас в тази заблуда.
А истината е, че човек стъпва на този свят с вродена любознателност и алчност. Човек в кръвта си носи стремежа за още и още търсене. Не виждам лошо да си го признаваме. Щастието може да ни сполети и рано и късно, и няколко пъти. Човек трябва да си дава крила. Иначе винаги някой ще му е виновен, че не е полетял
