Убийството на Георги Кузев в Пловдив е достатъчно страшно само по себе си. Не се нуждае от политическа украса, нито от подмяна на разговора за причините. Нуждае се от разследване на средата, в която непълнолетни могат да стигнат до жестоко насилие. От отговори за радикализацията в социалните мрежи и извън тях. От проверка дали институциите са имали информация за групи от младежи с агресивно, хулиганско или екстремистко поведение и какво са направили. От разговор за семейството, училището и гражданското образование.

Вместо това премиерът Румен Радев избра да направи нещо друго.

Той постави в една политическа конструкция обвиняемите за жестокото убийство и хората, които настояват съветските пропагандни монументи да бъдат премахнати от почетните им места в българските градове.

„Същите, които методично унищожават паметници и изтриват паметта за антифашизма, днес са шокирани от фашистките символи на биячите от Пловдив“, каза Радев днес. „Тези безпросветни насилници са и ваши креатури“, каза той.

Това вече не е просто политическа реплика. Това е подмяна.

Между две несъвместими неща беше прокарана внушена връзка: между жестоко убийство, извършено според обвинението от непълнолетни младежи, и гражданската позиция, че историческата памет не може да бъде изградена върху съветска пропаганда.

Между демонтажа на МОЧА и едно убийство няма знак за равенство

Да настояваш Паметникът на Съветската армия, или МОЧА (Монумент на окупационната Червена армия), да не стои като обект на почит в центъра на София не те прави фашист. Не те прави създател на фашисти. И със сигурност не те прави политически настойник на непълнолетни, обвинени за убийство.

Това би трябвало да е очевидно.

Спорът за МОЧА е спор за историческата истина и за начина, по който една демократична държава се отнася към символите на тоталитарното си минало. СССР обявява война на България на 5 септември 1944 г. Червената армия навлиза в страната няколко дни по-късно. След 9 септември България попада в съветската сфера на влияние, политическата система е разрушена, а комунистическата партия установява диктатура. Това е част от българската история.

Има и още един факт, който трудно се вписва в днешното внушение на премиера. От 2000 г. в България действа Закон за обявяване на комунистическия режим за престъпен. В него Народното събрание записва, че Българската комунистическа партия идва на власт на 9 септември 1944 г. „с помощта на чужда сила, обявила война на България“. Законът посочва системното нарушаване на основни човешки права, политическите репресии и унищожаването на демократичната система.

„Шокиращо е, че се намират политици и инфлуенсъри, които се опитват да печелят партийни дивиденти от убийството“, каза Радев днес.

Това е законът на Република България, не публикация на „инфлуенсър“.

Самата българска държава е дала правна оценка на режима, установен след 9 септември 1944 г. Затова внушението на Радев е не просто политически спорно, а исторически обърнато с главата надолу: той обвинява в „изтриване на паметта“ хора, които всъщност настояват да се помни и онази част от миналото, която комунистическата държава десетилетия е премълчавала.

Народният съд също е част от паметта

И когато говорим за „памет“, трябва да говорим за цялата памет. Не само за удобната.

Трябва да говорим за Народния съд. За смъртните присъди. За политическите репресии. За лагерите. За разбитата политическа опозиция. За преследваните семейства. За Държавна сигурност. За хората, които десетилетия наред не са имали право свободно да разкажат какво се е случило с техните близки.

Българската държава отдавна е признала необходимостта тази история да бъде назована. Народното събрание е подкрепяло и европейски актове за осъждане на престъпленията на комунистическите режими.

Следователно човек може едновременно да осъжда нацизма безусловно и да настоява комунистическите престъпления да не бъдат прикривани. Всъщност демократичната позиция изисква точно това.

Да отхвърляш фашизма не означава да приемаш съветската версия за „антифашизма“. Тъкмо обратното – последователното отхвърляне на тоталитаризма изисква да не даваме морален имунитет на един режим заради престъпленията на друг. Победата на СССР над нацистка Германия не превръща автоматично последвалото съветско господство в Източна Европа в освобождение, нито заличава репресиите, лагерите, политическия терор и унищожаването на демократичните институции. Затова демонтирането на пропаганден монумент на СССР не е отказ от антифашизма. То е отказ от съветската претенция, че антифашизмът дава историческа индулгенция на комунистическия режим.

МОЧА не е паметник на българските антифашисти

Паметникът на Съветската армия не е мемориал на българските жертви на фашизма. Не е паметник на хората, преследвани заради убежденията си. Не е мемориал на загиналите във Втората световна война. Той е монумент на Съветската армия.

Построен е през 1954 г. от комунистическата държава. Посланието му представя съветския войник като освободител и поставя България в позицията на благодарния освободен народ.

Точно този разказ е предметът на спора. Да поискаш подобен монумент да бъде преместен, съхранен и показан с исторически контекст не означава да унищожаваш историята. Означава да откажеш пропагандата да продължава да изпълнява първоначалната си функция.

Историята принадлежи на архивите, музеите, учебниците и обществения разговор.

Пиедесталът е друго. Той означава почит.

А къде е истинският разговор за радикализацията?

Особено странно е, че точно в този случай премиерът избра да насочи разговора към противниците на съветските паметници. Около трагедията в Пловдив вече има много по-сериозни въпроси.

Психологът Иван Игов например говори за влиянието на онлайн екстремистки субкултури и посочи руския неофашист Максим Марцинкевич – Тесак, чиито идеи и модели на насилие продължават да циркулират в интернет. Игов предупреди и за опасността от идеология, която дава на млади хора морално оправдание за жестокостта им.

Това не доказва, че конкретното убийство е резултат от руска операция или че обвиняемите са част от определена руска мрежа. Такова заключение може да направи единствено разследването. Но точно затова въпросът е важен. Ако искаме да разберем откъде идва радикализацията, трябва да изследваме реалните мрежи, каналите, символите, групите и съдържанието, които достигат до децата. Не да обявяваме политическите си противници за техни „създатели“.

Русия не присъства в България само чрез паметници

И тук разговорът става още по-неудобен. Българското информационно пространство от години е обект на системно прокремълско влияние. Центърът за изследване на демокрацията описва изградена вътрешна инфраструктура, която поема външни наративи, адаптира ги на български и ги разпространява в огромен мащаб.

През 2026 г. изследователите проследяват около 6000 българоезични публикации месечно само в екосистемата „Правда“. Анализите им описват и ролята на Telegram и други канали за разпространение на съдържание, свързано с прокремълски информационни операции.

Целите са познати: недоверие към демократичните институции, атаки срещу ЕС и НАТО, подкопаване на подкрепата за Украйна, поляризация и превръщане на общественото недоволство в постоянна война между българи.

Това е реален проблем на националната сигурност. И той прави опита защитниците на съветските монументи да бъдат представени едва ли не като пазители на демокрацията още по-парадоксален.

Пропагандата работи чрез подмяна

Най-опасната пропаганда рядко казва: „Ето една лъжа, повярвайте ѝ“. Тя взема истински факт и го свързва с друг факт, с който няма доказана причинно-следствена връзка. В научната литература това се нарича „malinformation“, или „малинформация“ – използване на вярна информация извън нейния първоначален контекст или по начин, предназначен да причини вреда.

А на практика изглежда така: има жестоко убийство. Има фашистки символи. Има спор за съветски паметници.

От тези три отделни обстоятелства се сглобява удобен политически разказ: щом сте против съветските паметници, значи унищожавате антифашистката памет; щом унищожавате антифашистката памет, създавате среда за фашизъм; следователно младежите от Пловдив са „и ваши креатури“.

Само че между първото и последното няма доказана причинно-следствена връзка.

Нито един демонтиран съветски войник от бронз не превръща дете във фашист. Нито един преместен комунистически монумент не освобождава обществото от задължението да помни Холокоста, нацизма и престъпленията на крайнодесните режими.

Също както нито една почит към жертвите на нацизма не ни задължава да мълчим за жертвите на комунизма.

Паметта не може да бъде селективна

Ако Радев действително иска общество, което разпознава фашизма, тогава това общество трябва да бъде научено да разпознава тоталитаризма изобщо. Да знае как работи пропагандата. Как се създава култ към силата. Как една държава превръща идеологията в официална истина. Как неудобните факти се заличават. Как противникът се превръща във „враг“. Как историята се пренаписва така, че властта винаги да е от страната на доброто.

Тъкмо затова разговорът за комунистическия режим е толкова важен.

Хората, които искат истината за Народния съд, не заличават историята. Хората, които искат да се знае какво се случва след 9 септември 1944 г., не заличават историята. Хората, които не приемат съветския войник за „освободител“ на България, не заличават историята. Хората, които искат МОЧА да бъде в музей с контекст, вместо върху пиедестал с почести, не заличават историята.

Те спорят именно за историческата памет.

България няма нужда да избира кои престъпления да помни

Фашизмът трябва да бъде назоваван и осъждан без уговорки. Неонацистките групи трябва да бъдат разследвани. Ако има организирани мрежи, които радикализират деца, държавата трябва да ги установи. Ако службите са имали информация за тях, обществото има право да знае какво са направили.

Но същата държава няма право да използва едно убийство, за да реабилитира пропагандния разказ на друг тоталитарен режим.

Няма нужда да избираме между паметта за престъпленията на нацизма и паметта за престъпленията на комунизма. Зрялото общество помни и двете.

Точно затова думите на Румен Радев са толкова опасни. Не защото защитава антифашизма. Антифашизмът няма нужда от защита чрез исторически лъжи.

Опасни са, защото превръщат трагедията в инструмент за старата българска битка за миналото. И защото поставят морален знак за равенство между хора, обвинени в жестоко убийство, и граждани, които настояват държавата им да назове собствената си история без пропагандни евфемизми.

Георги Кузев заслужава истината за това какво се е случило с него. Жертвите на комунистическия режим също заслужават истината за това какво се е случило с тях.

Едната истина не отменя другата. И нито една демократична държава не би трябвало да иска от гражданите си да избират коя от двете им е позволено да помнят.

Веднъж изчезна логото. Сега се подменя разказът

След инцидента с дрона край Кардам министърът на отбраната Димитър Стоянов се появи на извънреден брифинг с бяла тениска с видимо лого, което визуално съвпадаше с това на държавното оръжейно дружество „Кинтекс“. По-късно Министерският съвет публикува снимка от същия брифинг, но върху тениската логото вече го нямаше.

Тогава промяната беше буквална – от официален кадър изчезна видим елемент. Вместо комуникационният пропуск да бъде оставен такъв, какъвто е, документалният образ на случилото се беше променен. Една неудобна подробност беше премахната от снимката.

Сега механизмът е различен, но приликата е трудно да бъде пропусната. Не се редактира фотография. Редактира се разказът.

Има убийство в Пловдив. Има данни за фашистки символи и въпроси за радикализацията на младежи. Има и съвсем отделен, десетилетен обществен спор за съветските паметници, комунистическия режим и начина, по който България помни собственото си минало. Между тези неща няма установена причинно-следствена връзка. Радев обаче я създава политически с твърдението, че хората, които „унищожават паметници и изтриват паметта за антифашизма“, са същите, които днес се възмущават от фашистките символи, а обвиняемите са „и ваши креатури“.

При снимката от Кардам неудобният елемент просто изчезна. При убийството в Пловдив неудобните факти не могат да изчезнат, затова между тях се изгражда нова връзка. И в двата случая резултатът е сходен – реалността трябва да пасне на разказа, вместо разказът да следва реалността.

Едно лого може да бъде изтрито от снимка. Една неудобна историческа истина може да бъде затрупана с политически внушения. Но нито едното променя онова, което действително се е случило. Въпросът е друг – колко пъти едно управление може да „поправя“ реалността, преди това да се превърне в негов начин на управление?
 

Илияна Маринкова