Докато Доналд Тръмп и Си Дзинпин разговаряха в Пекин за търговия, геополитика и нов световен ред, над Киев се разиграваше една от най-тежките въздушни атаки от началото на войната. 731 дрона и ракети. Десетки експлозии разтърсиха украинската столица през нощта. Сирените не спираха с часове. Балистични ракети, „Кинжал“, „Искандер“, крилати ракети и стотици дронове летяха към града на вълни. А после един жилищен блок се срути.

Не военна база. Не команден център. Не склад за оръжия.

Жилищен блок.

Цял вход на девететажна сграда в квартал Дарницки рухна след удара. Унищожени бяха 18 апартамента. Под бетонните плочи останаха хора. Спасители вадеха оцелели изпод руините, докато от разрушените етажи висяха парчета от нечий дом – шкафове, одеяла, детски вещи.

Един мъж разказва, че видял ракетата как влиза в третия етаж на сградата срещу него.

После дошъл взривът.

После писъците.

И точно тук войната престава да бъде статистика.

Това не е далечен свят

Тези кадри не идват от разпадаща се държава на друг континент. Това се случва в Украйна – европейска държава на няколкостотин километра от България.

Държава с метро, университети, IT компании, книжарници, паркове, музикални фестивали и квартали, които приличат на всяка друга модерна европейска столица.

Преди войната Киев беше сред най-бързо развиващите се технологични центрове в Източна Европа. Лвов изглеждаше като централноевропейски град от туристическа картичка. Одеса живееше с море, музика и нощен живот.

Това не е държава, родена във война. Това е държава, принудена да живее в нея.

Как се срутва жилищен блок

Може би най-страшното в подобни атаки е, че разрушението е абсолютно физическо и човешко. Когато балистична ракета удари жилищна сграда, тя не „пробива“ просто една стена. Разрушават се носещи колони, плочи и цели секции от конструкцията. Етажите започват да падат един върху друг.

Домът буквално се сгъва. Хората вътре нямат време да реагират. Някои спят. Други чуват сирените, но остават, защото вече месеци наред живеят между тревога и изтощение.

Това е жестокостта на модерната война срещу градове – не битка между армии на поле, а ракети срещу жилищни квартали.

Има нещо особено ужасяващо в разрушения дом. Защото домът е мястото, което човек приема за последната сигурност. Когато цял жилищен блок се срутва, посланието е ясно: никъде не си напълно защитен.

Русия води война на изтощение

Последните атаки показват и нещо друго – Русия все по-ясно преминава към стратегия на изтощение.

Първо идват дроновете. Стотици дронове. Те принуждават противовъздушната отбрана да работи с часове, изчерпват ракетите за прихващане и претоварват системите за наблюдение.

После идват балистичните и крилатите ракети.

Целта не е само разрушение. Целта е умора. Паника. Безсъние. Психологически срив.

Украински анализатори казват, че Кремъл се опитва да създаде усещане за безкрайност на войната – да покаже, че може да продължава да удря градове отново и отново.

И въпреки това животът в Украйна не спира.

На сутринта след атаките кафенетата отварят. Метростанциите се пълнят. Хората отиват на работа. Хората излизат от бомбоубежищата и часове по-късно отново се връщат към работа, училище и привидно нормален живот.

Това е може би най-неразбраният образ на Украйна – държава, която едновременно гори и функционира.

Опасната европейска умора

Колкото по-дълго продължава войната, толкова повече Европа започва да свиква с нея. Сирените в Киев вече не са водеща новина всеки ден. Разрушените блокове започват да се превръщат във фон. Смъртта – в статистика.

Това е моментът, в който Украйна става най-уязвима.

Защото Владимир Путин очевидно разчита точно на това – че западните общества постепенно ще се уморят. Че политическата воля ще отслабне. Че помощта ще стане по-бавна. Че войната ще започне да изглежда „нормална“.

Но няма нищо нормално в срутен жилищен блок.

Няма нищо нормално в деца, които прекарват нощите си в метростанции.

Няма нищо нормално в това възрастни хора да гледат как домът им изчезва за секунди.

Защо това засяга и България

В България често се говори за войната така, сякаш е далечен геополитически конфликт. Но Украйна е част от същата Европа, към която принадлежим и ние.

Ако една държава може да бъде тероризирана с ракети, защото е избрала собствен политически път, това засяга цялата идея за сигурност на континента.

Има и още нещо важно. Украйна не иска чужди армии да воюват вместо нея. Иска оръжия, противовъздушна отбрана и подкрепа, за да може сама да се защитава.

Всяка свалена ракета означава спасен блок. Спасено училище. Спасено семейство.

Но тази война има и друго измерение за България – човешко. В Украйна живеят стотици хиляди бесарабски българи. Хора, които говорят български, пазят традициите си и днес преживяват същата война, която много често гледаме само през статистики и карти.

В документалния филм „Писма от Войната. Писмо 1 – Пулсът на Украйна“ един от героите беше Георги – украински българин и сапьор с позивна „Папаня“.

Той говореше от фронта на чист български. Усмихваше се. Казваше, че след войната ще играем победно хоро и ще ядем кавърма.

Преди дни авторът на филма Тетяна Станева съобщи, че Георги е починал от тромб край дома си в Бесарабия.

Защото зад сухите сводки за ракети, дронове и фронтове стоят хора, които говорят нашия език, пазят нашите традиции и мечтаят за същите обикновени неща – дом, спокойствие и живот без сирени.

Подкрепата за Украйна не е абстрактна геополитика. Тя е избор дали европейски градове ще продължат да бъдат сривани от ракети посред нощ. И дали светът ще приеме това за нещо нормално.

А за България това е и въпрос на памет, близост и човечност. Защото войната не е толкова далеч, когато сред жертвите, войниците и хората в бомбоубежищата има хора, които говорят български, пеят български песни и наричат България своя родина.