България, като член на Европейския съюз, би трябвало стриктно да прилага наложените санкции срещу Руската федерация. Това е логичното, очаквано и законово положение. Реалността обаче рисува съвсем различна картина – такава на системна неангажираност, пропуски в законодателството и институционално бездействие, което експерти описват най-точно с фразата „колективна безотговорност“.

В студиото на OFFNews разговаряме с Генадий Воробьов - българин от Украйна, издател на медията на бесарабските българи "Бесарабски фронт" и журналиста и анализатор в Sensika Георги Ангелов. Двамата стоят зад най-сериозните разследвания за нарушенията на санкциите срещу Русия от българска страна.

Докато на хартия страната изпълнява европейските си задължения, на практика съществува мрежа от удобни пропуски, гъвкави тълкувания и откровено затваряне на очи, които позволяват на санкционирани лица, медии и икономически интереси да продължават дейността си необезпокоявано.

На официалния уебсайт на ЕС, където всяка държава членка посочва своя национален орган за прилагане на санкциите, линкът за България води към несъществуваща страница на сайта на Министерството на външните работи. Този на пръв поглед дребен технически гаф е всъщност идеалният символ на цялостния подход на държавата – фасада без съдържание.

Вместо да има единен, координиращ орган с ясни правомощия, отговорността е размита между множество институции. Финансовите санкции са в ресора на Министерството на финансите и ДАНС, за медийните отговаря Комисията за регулиране на съобщенията (КРС), а за киберпрестъпленията – ГДБОП. Тази фрагментация създава среда, в която прехвърлянето на отговорност се превръща в норма. Както горчиво отбелязва един анализатор, коментирайки разпада на системата: "Тоест някога е имало колективна безотговорност, а вече и това не."

Гъвкавият закон: Когато съпругата и синът не са "свързани лица"

Един от най-показателните примери за избирателното прилагане на санкциите датира още от 2014 г. след анексирането на Крим. Тогава руският вицепремиер Дмитрий Козак и депутатът от Държавната дума Владимир Плигин, ключови фигури в законодателното оформяне на анексията, са включени в санкционните списъци на ЕС. Санкциите изрично обхващат и „свързани с тях лица“.

Въпреки това, в продължение на пет години след налагането на санкциите, техните семейства необезпокоявано притежават вили на Буджака край Созопол. Когато институции като ДАНС и външното министерство са сезирани, тяхното тълкувание е, че съпругите и синовете на санкционираните не попадат в категорията „свързани лица“. Това е в ярък контраст с българското законодателство, което в различни закони дефинира роднините именно като такива.

Междувременно, докато България си затваря очите, испанските власти конфискуват яхтата на руски олигарх, собственост на фирма, която те определят като „свързано лице“. Разликата в подходите илюстрира не толкова юридическа сложност, колкото липса на желание за действие.

"Тогава обяснението беше, че трябвало да ги пишат имплицитно дъщерите там, синовете и жените им в санкции, за да направят нещо нашите. Което не е така, разбира се..."

Легалното ехо: как руската пропаганда се препечатва свободно

Европейският съюз е наложил санкции срещу редица руски държавни медии, забранявайки тяхното разпространение. В България обаче тази забрана се заобикаля по елементарен и ефективен начин: местни „прокси“ медии препечатват съдържанието от санкционираните източници „едно към едно“.

Когато граждански организации подават сигнали, те получават формален отговор, който на практика узаконява тази практика. Според прокурорското постановление, тъй като препубликуването се извършва от българска медия, липсва „пряко участие на санкционираните дружества“. Прокурорът, постановил отказа, е Ахмет Кокоев – име, което придоби известност и като обвинителя по делото срещу кмета на Варна Благомир Коцев. Контрастът е показателен: докато институциите демонстрират капацитет за енергични действия по вътрешнополитически казуси, те проявяват пълно бездействие, когато става въпрос за защита на европейския правен ред от руски държавни интереси.

Това тълкувание директно противоречи на духа и буквата на европейския регламент, чийто текст е недвусмислен:

"...забранява се на операторите да излъчват или да улесняват, подпомагат или по друг начин да допринасят за излъчването или разпространението на съдържанието... по какъвто и да е начин, включително чрез интернет."

Веднъж препечатано, съдържанието се разпространява чрез т.нар. техника на „пожарникарския маркуч“ – усилва се от десетки малки сайтове и социални мрежи, които заливат информационното пространство и оформят общественото мнение чрез огромен обем, а не чрез достоверност.

Танкери в мъглата: Схемата за заобикаляне на петролните санкции

В неутрални води, недалеч от Бургас, се разиграва „класическа схема“ за заобикаляне на петролните санкции. Това е публична тайна, схема, с която се е занимавал почти всеки разследващ журналист в страната, и е добре известна на службите за сигурност, но въпреки това остава „тема табу“.

Процесът е прост и ефективен:

1. Танкер, натоварен с руски петрол, спира на котва в международни води.
2. До него се приближава втори танкер, плаващ под друг флаг (например малтийски или кипърски).
3. Петролът се прехвърля от единия кораб на другия, буквално „на 10 км от Бургас“.
4. Вторият танкер влиза в пристанище Бургас, като по документи товарът му вече не е руски, а например „кипърски нефт“.

Въпросът не е дали институциите знаят за тази схема. Отговорът е еднозначен: „Знаят ли го службите? Знаят го службите.“ Липсата на реакция обаче показва, че има сектори, в които политическата воля за прилагане на санкциите е напълно парализирана от мощни икономически и политически интереси.

Не "свобода на словото", а "оръжие": Преосмисляне на дезинформацията

Всеки опит за ограничаване на руската пропаганда неизменно се сблъсква с аргумента за „свободата на словото“. Експертите обаче настояват за преосмисляне на този дебат. Според тях руската държавна пропаганда не е просто алтернативно мнение, а елемент от военна стратегия – „военна операция“ и „психологическа операция“, насочена срещу западните общества.

Аналогията, която те правят, е силна и ясна: ако излъжеш някого, за да му вземеш парите, това не се нарича свобода на словото, а измама – престъпление. По същата логика, когато целенасочено се разпространява дезинформация с цел дестабилизация и оправдаване на агресия, това не е упражняване на правото на мнение, а използване на информацията като оръжие. Тази „отрова за мозъка“ е особено ефективна, защото е проектирана да "стъпва върху такива предразсъдъци български, които съществуват от нас и ги експлоатира".

Това е опит за отравяне на общественото съзнание, който има за цел да подкопае националната сигурност.

"Това не е слово, което ние искаме да спрем. Това всъщност е оръжие, което легитимира насилието, оправдава войната и което буквално убива и което на практика не е слово, а е куршум във всеки един наш смартфон..."

Разгледаните примери – от счупения линк до преточването на петрол – очертават модел на поведение. Проблемът не е в липсата на информация, а в комбинацията от инертна „чиновническа работа“ и дълбока липса на „политическа воля“. Институциите не просто не знаят как да действат; в много случаи те активно избират да не действат, намирайки удобни вратички в закона или просто игнорирайки очевидни нарушения.

Това не е случайна некомпетентност, а системен избор да се гледа на другата страна. Това превръща България от пълноправен член на ЕС, прилагащ общата политика, в слабо звено, което съзнателно или не, подкопава ефективността на санкционния режим.

В крайна сметка остава да виси един тревожен въпрос. Когато институциите систематично отказват да прилагат закона, не се ли превръща в граждански дълг изискването за отговорност?