Страховитият лагер на остров Персин, през който са минали около 15 000 души, се очаква да стане паметник на културата. За „Белене“ и жестокостта, с която режимът е унищожавал инакомислещите, почти не се говори.

До края на месеца се очаква лагерът Белене най-сетне да получи статут на недвижима културна ценност от национално значение, с каквато се сдоби още през 2021 година най-големият идеологически паметник на комунизма - „чинията“ на Бузлуджа .

И така, в 36-ата година от падането на тоталитарния режим България има шанс да отбележи първото институционализирано място за памет от близкото минало - страховитият лагер на остров Персин, през който са минали около 15 000 души   от създаването му през 1949 - повечето от тях без съд. Там са лежали високообразовани и неграмотни, богати и бедни, интелектуалци и земеделци, българи, турци и роми, левичари и консерватори, католически, православни и протестантски свещеници. Най-младият лагерист е бил 12-годишно дете, който навършил 13 години в „Белене“, а последните въдворени там през 1985 година са били близо 500 български мюсюлмани, жертви на насилствената асимилация със смяната на турско-арабските имена .

Заличаване на паметта

Някои среди, здраво обвързани с предишния режим и тайни служби, упорито наричат лагера „трудово-възпитателно общежитие“ за криминално проявени лица. Не е трудно да им се повярва. За „Белене“ и жестокостта, с която режимът е унищожавал инакомислещите, сред тях и младежи, чиито прически, дрехи и танци са били в разрез със социалистическите канони, не се говори, не се просвещава. Гласът на оцелелите от лагера, които са все по-малко, е слаб, а и дълго са мълчали, за да защитят близките си. На терен работят неправителствени организации и единствено благодарение на техните усилия „Белене“ е видим като символ на диктатурата .

Дали тийнейджърите в училищата ще чуят не само за „Белене“, но изобщо за потъпкването на човешките права, извършвано под „ръководната роля“ на Партията, зависи единствено от учителя. Затова пък пропагандни внушения от социални мрежи и носталгични семейни разкази внушават за спокойствие и балкантуристко благоденствие при „Бай Тошо ". Но в тях не се говори за нарушените човешки права и репресиите на режима.

Учителката с 20 години опит Цветомира Антонова, която преподава история в 10, 11 и 12 клас, обяснява, че „целият комунистически период е събран в три урока,  акцентира се на икономическите и обществените промени, с една дума са споменати лагерите“.

Репресивната страна на тоталитарния режим не е застъпена, унищожените човешки ценности не присъстват, а без свидетелствата и личните истории учениците нямат представа за цената, която са платили хората. „Eдно от предизвикателствата е поколенческият разрив - много учители имат личен опит и преживявания от режима, децата нямат и са зависими от тях и от спомените, споделяни в семейната среда. А всичко това се подхранва от дефицитите в учебните програми“, казва Антонова.

„Липсва институционална политика за паметта, няма място, изградено като част от държавна таргетирана политика. Белене е място на памет, гражданственост, учене единствено благодарение на гражданското общество“, казва Луиза Славкова, изпълнителен директор на „Софийска платформа“. На няколко месеца организацията прави обучение по гражданско образование за учители в Белене, а през 2024 лагерът е включен в Националната програма за образователни маршрути на Министерството на образованието и науката (МОН).

Доскоро там фигурираше като дестинация и „Исторически парк“ - комерсиален туристически комплекс , което значи, че МОН е плащало и екскурзиите на ученици до атракциона.

Германският опит

Докато в България инициативите, свързани с паметта за комунизма, са движени от граждански организации, в Германия гражданските инициативи неизменно са обвързани с участието на държавата. От значение е и опитът на развитата западногерманска демокрация за справяне с последствията на националсоциализма след обединението на разделената държава през 1990 година.

„В Германия сме свикнали местата за памет да бъдат финансирани и поддържани от федералните власт, а тук (в България, б. а.) нещата стоят по съвсем друг начин“, казва д-р Маркус Пайпер от Saxon Memorial Foundation на семинара „От оскъдни следи към жива памет: Белене и отвъд“, организиран от „Софийска платформа“. „Белене е място, което в Германия би било от национално значение - като символ на целия период на диктатура“, смята д-р Пайпер.

Според проф. д-р Йорг Скрибелайт от Flossenbürg Concentration Camp Memorial, към Белене трябва да се подходи творчески, да се обживява и да се работи по асоциациите, които предизвиква, също и връзката му с други места на памет. Във Флосенбюрг, селище с близо 1500 жители е имало концентрационен лагер за десетократно повече хора, където са загинали 32 хиляди души. Там бившето казино на СС е превърнато в образователен център, а до него има кафене, в което работят хора с увреждания.

Д-р Андреа Генест от Ravensbrück Memorial Museum казва, че в концентрационния лагер за жени „Равенсбрюк“ (на територията на Източна Германия, б.а.) до 90-те години не е имало никаква изследователска дейност, използва се за антифашистка пропаганда и едва през 2013 там се открива първата голяма изложба. „Нашата задача е да приобщим жителите и да разберем какво се разказва в семействата“, обяснява тя, добавяйки, че местните избягват и не желаят да обсъждат темата за лагера.

Това е често срещана реакция сред хора, живели в близост до места за изтезания - не искат да знаят, не са виновни за случилото се, не знаят кой е работил и е бил замесен. Реакция на недоволство от местната общност в Белене първоначално отчитат и от фондация „Остров Белене“, която от 2012 работи по опазване на паметта за лагера. Но вече има позитивна промяна, казва Михаил Маринов, неин съосновател.

Българските пионери

„Остров за Белене“, „Софийска платформа“, фондация „Истина и памет“ и съмишленици от години се опитват да съхранят паметта за най-големия концлагер за политически противници на режима на БКП.

С помощта на доброволци Маринов поддържа пътя до лагера, също издава книги на свидетели, организира три постоянни изложби и пътува из страната за срещи в училища. „Където отиваме, винаги има по някое дете, което има близък в рода си, минал през Белене“, казва той. Най-голяма подкрепа в дейността му оказва не българската държава, а една от най-големите германски католически фондации Renovabis. (В Белене има голяма католическа общност.) „С дарени от тях средства ограждаме с бодлива тел около 109 декара, закупихме техника за поддръжка на пътя,  правим и частични реконструкции на сградите, както и издръжка на офиса“, разказва Маринов.

Фондация Renovabis е участвала и в превръщането на комунистическия концлагер край албанския град Спац в мемориал на жертвите.

Но в „Белене“ има още много работа за вършене . Визуалните свидетелства за лагера са изчезнали или са били унищожени в опит да се заличат следите. Останалото е свършило времето: дървените бараки са изгнили или разрушени, умивалните и тоалетните са обрасли с растителност. Стоят изкорубените постройки на т.нар. Втори обект с възстановени решетки на прозорците, както и къщата, в която е живеел главният надзирател на лагера. Разказва се, че от балкона ѝ известният палач Николай Газдов стрелял по лагеристите.

Имената на повече от две трети от хората, преминали през „Белене“, не са известни. „Софийска платформа“ прави опит да издири в архивите поне част от тях. Михаил Маринов иска да бъдат изследвани и общите гробове на остров Предела, в които са хвърляли починалите в „Белене“ и лагера край Ловеч. „Първоначално са ги заравяли на плитко на брега, но дивите прасета надушвали труповете, разравяли и ги оглозгвали и затова решили да ги погребват навътре“, казва той.

За отец Паоло Кортези, който служи от дълги години като католически свещеник в Белене, „лагерът е жива памет и тук трябва да идват хора да преживяват“. До църквата отец Кортези е направил стая на мъчениците, където заедно с материали за убитите от комунистическата власт свещеници са събрани книгите със свидетелства от „Белене“ и друга литература за тоталитарния режим.

Какво да се прави

Какво е „Белене“? Престъпление без наказание? Гробище без надгробни плочи? Музей, който никога не бе построен? Крайна форма на дехуманизация, която не бива да се забравя.

„Имате голямото предимство, че мястото още не е дефинирано, че „Белене“ не е Освиенцим, не е историческо чудовище“, казва проф. Скрибелайт, който смята, че и така силно въздейства. За Елизабет Мочман, бивш депутат от Бундестага, „едно такова място променя човека… и трябва да е достъпно за гражданите“. „През 1949 година ние трябваше да се справим с най-тежката част от нашата история. Имаше отворени рани навсякъде в Европа“, казва тя.

До момента в България няма нито един музей на комунизма (този на социалистическото изкуство изобщо не влиза в сметката), докато в съседна Румъния има и мемориали, и информационни центрове. България не търси място за музей-мемориал, а някогашната сграда на Дирекцията на полицията на Лъвов мост продължава да се руши. В Румъния обаче функционират Muzeul Amintirilor din Comunism, който събира спомени, лични предмети и истории, Мемориал и музей на жертвите на комунизма и съпротивата (Sighet Memorial) в бившия затвор за политически затворници в Сигет, където всяка килия представя част от хронологията на тоталитаризма.

„Белене“ се намира в природния резерват Персина  Снимка: Rayna Breuer/DW

Проф. Момчил Методиев от Института за изследване на близкото минало посочва, че „вместо държавна политика по отношение на осмислянето на комунистическия режим, има политика на избягване на темата и заместването ѝ със соцносталгия и изкривяване на действителността“.

Голямата битка е битката за сърцата и умовете на младите хора, казва Луиза Славкова. За Михаил Маринов има надежда - в началото да видят лагера на остров Персин идвали не повече от двайсетина души годишно, сега са над 2000 и той вярва, че ще станат повече.

Мястото е красиво. „Белене“ се намира в природния резерват Персина. Красиво е и езерото до лагера „Равенсбрюк“ и природата край Флосенбюрг. По този повод проф. Скрибелайт си спомня за двама оцелели лагеристи от Унгария, които посетили Флосенбюрг. "Εдиният каза на другия на немски: „Мисля, че тогава нямаше птички." А другият отвърна: „Не знам. Може би просто не сме ги чували."

Ако днес чуваме птиците, дължим глас на паметта.

***
Емилия Милчева