Три години след началото на пълномащабната руска инвазия Украйна живее между въздушни тревоги и европейски мечти. Докато ракетите продължават да падат над Киев, вярата в бъдеще в Европейския съюз започва да се пропуква — не заради украинците, а заради умората на Европа. На фона на охладняващата подкрепа, страната продължава да се бори не само за оцеляване, но и за мястото си в европейската цивилизация.

В центъра на Киев, сред задръстванията и звука на мотори, Олесандра Авраменко инстинктивно се свива — шумът ѝ напомня дроновете, които често прелитат над града. Три години след началото на пълномащабната руска инвазия, животът в украинската столица продължава между две реалности: кафенета и театри, пълни с хора, и нощи, в които семействата спят между две стени, далеч от прозорците, за да оцелеят при евентуален удар, разказва Politico.

Зад това привидно спокойствие се крие по-дълбоко безпокойство — усещането, че Европа се е уморила. Че вниманието ѝ се измества, а украинската мечта за членство в Европейския съюз започва да избледнява.

Уморена Европа

Авраменко, политически съветник, усеща промяната всеки път, когато се връща от Северна Европа в Киев. Пътуването ѝ минава през Полша — някога сърдечен съюзник, а днес все по-предпазлив. Граничните проверки са по-строги, въпросите — по-остри: Защо напускате? Колко ще останете? Каква е целта ви?

През 2022 г. Европа беше синьо-жълта — по балкони, в училища, в сърцата на хората. Днес ентусиазмът е охладнял. Проучвания показват, че подкрепата за членството на Украйна в ЕС е спаднала рязко — особено в Полша, където едва 35% от хората го одобряват, при 85% преди две години. Над половината поляци вече смятат, че войната трябва да приключи дори с цената на териториални отстъпки.

Подобни нагласи се засилват и в Германия, Франция и Италия. Украйна остава официално подкрепяна от европейските правителства, но в общественото съзнание войната се превръща във „фон“, а не в приоритет.

Киев не може да забрави

В самия Киев войната е навсякъде. На левия бряг на Днепър, на мястото на жилищен блок, унищожен при руски ракетен удар, сега има празна площадка до детска площадка. Миналия месец нова атака уби 22 души, включително четири деца.

И все пак животът продължава — пазарите са пълни, трамваите шумят, а хората не спират, дори когато сирените вият. „Всички питат: защо вече не ги е грижа в Германия, в Полша?“, казва Авраменко.

Гласовете на Киев

На площад „Майдан“ вечерни демонстрации събират ветерани и артисти. Сред тях е Богдан Фомин, войник от Мариупол, загубил дома си, но не и вярата: „Ако Украйна предаде земите си, ние губим бъдещето си. Избрахме Европа още тук — на Майдан“.

До него стои поетесата Олeна Герасимюк, която пише за загиналите си приятели и за свободата, която отказва да предаде. „Ние сме европейци във всяка клетка. Не искаме да сме роби“, казва тя.

Културата като съпротива

Художничката Лина Романуха превръща болката в изкуство. В манастира „Печерска Лавра“ тя организира изложба с дигитални реконструкции на разрушени украински паметници — от Мариупол до Крим. Посетителите могат да „влязат“ във виртуалния Херсонес или Бахчисарай, за да си спомнят какво е било.

„Това не е само история, това е нашето настояще“, казва Романуха. „Тези паметници са част от Европа. Ако изчезнат — Европа губи част от себе си“.

Между отчаянието и надеждата

За много украинци Европа вече не е просто цел, а доказателство, че жертвите им не са напразни. Въпреки страха, умората и съмнението, надеждата остава.

„Мечтая за Украйна в границите от 1991 година — възстановена и европейска“, казва Романуха. „Може би това е мечта. Но е такава, от която не можем да се откажем“.

Войната е оставила дълбоки белези — по сградите, по телата и в съзнанието на хората. Но под руините все още диша една непримирима идея — че Украйна не е периферия, а сърце на Европа.

„Украинците са европейци във всеки смисъл,“ казва поетесата Олeна Герасимюк. „Ние не искаме да бъдем роби. Ние сме свободни, либерални и открити – и имаме само един път, европейския“.

Художничката Лина Романуха, която дигитализира разрушени украински паметници, вижда в културата начин да се съхрани не само паметта, но и принадлежността на страната към Европа. „Тези паметници са част от европейската цивилизация“, казва тя. „Ако бъдат заличени, Европа ще загуби и тях“.

За нея надеждата остава по-силна от страха. „Аз съм сляп оптимист,“ признава Романуха. „Това е мечта, но такава, от която отказвам да се откажа“.