Какви са рисковете от правителствената криза във Франция

Европа винаги има „болен човек“. Днес това е Франция. Диагнозата е ясна: упорита правителствена криза. Но по-застрашителни изглеждат евентуалните ѝ усложнения - потенциална нова криза на еврото и попадането на втората водеща сила в ЕС под властта на крайната десница.

В петък Макрон номинира пак за министър-председател подалия преди дни оставка Себастиен Льокорню. Евентуалното му правителство, ако оцелее във враждебния парламент, ще бъде шестото от началото на втория президентски мандат. Ако и това правителство падне, наблюдателите предвиждат, че президентът ще има две възможности: да подаде оставка или да свика предсрочни парламентарни избори.

Брюксел по принцип мълчи за вътрешните работи на държавите членки. Но там гледат с тих ужас кашата, в която затъва втората носеща колона на Европейския съюз, представяйки си финансовите и политическите ѝ последствия за Европа. Както „Политико“ писа миналата седмица, френската криза идва в токсична комбинация с войната на Владимир Путин в Украйна, похода на Доналд Тръмп срещу свободната търговия и надигането на крайнодесния популизъм в Европа.

„Франция е твърде голяма, за да се провали, така че тази безкрайна политическа нестабилност поставя под риск цялата еврозона“, казва пред изданието дипломат  от страна членка на ЕС, пожелал анонимност заради деликатността на въпроса. „Това е основната тема на всички разговори край кафе машината днес.“

„Политико“ конспектира причините за тревогата: Франция е втората по големина икономика в Европейския съюз, водеща сила в Г-7, единствената ядрена държава в ЕС и постоянен член на Съвета за сигурност на ООН. Също толкова значимо е, че при управлението на Макрон тя се превърна в политическа движеща сила в европейските дела, съперничеща единствено на мощта на Германия. Вътрешнополитическата слабост на Макрон означава, че Франция ще бъде все по-слаба навън.

Макрон няколко пъти отхвърля възможността да прекрати сам мандата си две години преди края му. Конституцията не го задължава да го направи. Ако отново свика пресрочни избори за Национално събрание, те могат да увеличат парламентарното представителство на крайнодесния Национален сбор и още повече да стеснят пространстово за политически маневри на центристкия президент. 

Някои анализатори допускат и трета възможност - Макрон да приложи член 16 от френската конституция, който му позволява временно да поеме допълнителни правомощия и да вземе извънредни мерки, ако „институциите на Републиката, независимостта на нацията, териториалната цялост или изпълнението на международните ангажименти са сериозно застрашени и нормалното функциониране на конституционните власти е прекъснато“.

Тази клауза досега е използвана само веднъж от Шарл дьо Гол, по време на кризата в Алжир през 1961 г.*  За задействането ѝ има задължителни условия: сериозна заплаха за нацията и институциите; президентът да се консултира с премиера, председателите на парламентарните камари и с Конституционния съвет и до 30 дни последният да се произнесе дали условията за извънредните мерки наистина са налице. Засега изглежда съмнително дали при възможностите за предсрочни избори Макрон би могъл да обоснове извънредни пълномощия.

Критиците на Макрон казват, че той, без да е длъжен, сам вкара в този филм Франция и себе си, разпускайки парламента и свиквайки предсрочни избори за него през юни 2024 г., след като либералната му партия „Ренесанс“ претърпя поражение (трета сила) на европейските избори по-рано същата година. Има и мнения обаче, че политическата ситуация рано или късно би го принудила да го направи.

Независимо кой е прав, днес Франция има парламент без ясно мнозинство, доминиран от полюсите на крайната левица и десница и неспособен да състави правителство, което да се справи с ключовия въпрос за съкращаване на бюджетните разходи. Публичният дефицит се приближава към 6-те процента (два пъти над разрешеното от финансовите правила на ЕС), а публичният дълг е над 3 трилиона (3 000 милиарда) евро или 114% от БВП (третото най-лошо съотношение в ЕС след гръцкото и италианското) с тенденция да достигне 121% през 2027 г.. 

Дългова драма

Тежкият удар могат да нанесат финансовите пазари до края на тази година. Кредитно рейтинговата агенция „Фич“ вече понижи оценката си за френския дълг през септември от „AA-“ на „A+“ със „стабилна“ перспектива. Агенцията се позова на растящия държавен дълг, публичния дефицит и политическата фрагментация. Предстоят оценки от „Мудис“ на 24 октомври и от „Стандард енд Пуърс“ на 28 ноември.

Доходността по 10-годишните френски държавни облигации към началото на октомври 2025 г. е приблизително 3.59%–3.61%. Това е най-високото ниво от март. Рисковата премия над германските облигации е 90 базисни точки, т.е. 0,9 на сто. Тези стойности са далече от критичните 7%, над които дългът става неустойчив, но може да се покачат до края на ноември. 

„Имаме неизвестна относно финансирането на бюджет 2026 г., а пазарите не обичат неизвестното“, коментира пред Франс прес Филип Коен, управител на портфейли в „Киплинк“, френска финансова компания, специализирана в управление на инвестиции и персонализирано финансово планиране.

„Големият въпрос е какво ще се случи по-нататък, защото след смяната на петима премиери за две години, намирането на работещо – дори временно – решение става все по-трудно“, казва пред същаща агенция Дани Хюсън,  ръководител на подразделението за финансов анализ в „ЕйДжей Бел, британска публична компания, която предлага онлайн инвестиционни платформи и брокерски услуги.

Френска дългова криза би била несравнима по мащаб с познатата ни гръцка. Франция дава 20% от БВП на еврозоната, докато Гърция - 2%.

За разлика от предишната криза със суверенните дългове в еврозоната обаче, днес ЕС е по-подготвен. Инструментът за защита на предаването (Transmission Protection Instrument – TPI), създаден от Европейската централна банка през юли 2022 г., е предназначен да гарантира ефективното предаване на паричната политика във всички държави от еврозоната. Той позволява на ЕЦБ да изкупува държавни облигации на вторичния пазар в страни, където доходността по дълга се покачва прекомерно и неоправдано спрямо други членки на еврозоната. Целта е да се предотврати фрагментацията на финансовите пазари и да се запази единният характер на паричната политика.

TPI не е прилаган на практика към момента, но се разглежда като инструмент за готовност. Концептуално той напомня на Програмата за директни парични транзакции (Outright Monetary Transactions – OMT), обявена през 2012 г. от тогавашния президент на ЕЦБ Марио Драги. За разлика от OMT, която изисква страната да бъде под програма за финансова помощ от Европейския механизъм за стабилност и да спазва строги фискални условия, TPI може да бъде активирана при наличие на макроикономическа и фискална устойчивост, без формална програма. 

Няма фиксиран праг, при който ЕЦБ автоматично активира TPI. Вместо това, банката наблюдава разликата (спреда) между доходността на облигациите на дадена страна и тази на Германия, която се приема за референтна. Ако този спред се разшири прекомерно, без да има икономическо или фискално обяснение, ЕЦБ може да се намеси.

Доходността по френския дълг все още не предполагат активиране на TPI, смятат пазарни анализатори. Но от друга страна Франция в момента не покрива два от критериите за активиране на инструмента: да има разумна бюджетна политика и да няма прекомерни икономически неравновесия. 

Бюджетът на страната е подложен на сериозен натиск. През 2024 г. дефицитът му е достигнал 5,8% от БВП, а за 2025 г. се прогнозира да надхвърли 6%. Публичният дълг е приблизително 3,4 трилиона евро, или около 114% от БВП, което е почти двойно над лимита от 60%, заложен в Пакта за стабилност и растеж на ЕС. Разходите за лихви по дълга надхвърлят 55 милиарда евро през 2025 г. и се очаква да достигнат 66 милиарда през 2026 г. Франция не е имала балансиран бюджет от повече от половин век, което показва хронична фискална слабост.

Макроикономическите дисбаланси също са значими. Държавните разходи представляват 57% от БВП – най-високият дял в Европейския съюз, при средно 49%. Разходите за социална закрила са 23,8% от БВП, при средно 19,4% за ЕС. Коефициентът на заетост е 69,1%, значително под средното за еврозоната от 77,4%. Средната работна седмица е 31,2 часа, което фактически означава четиридневна заетост. В момента възрастта за пенсиониране е 62 години и 6 месеца – по-ниска от средната за еврозоната - и се предвижда да достигне 64 години през 2030 г. съгласно крайно непопулярна пенсионна реформа, която опозицията иска да отмени. Пенсионната възраст в Германия и Нидерлания е 67 години, а в Централна и Източна Европа е с близо 2-2,5 години по-висока от френската.

С други думи, Франция не би била автоматично допусната до помощ от TPI, освен ако ЕЦБ не направи изключение („защото това е Франция“, както казваше Жан-Клод Юнкер).

Алтернативата

Евентуални предсрочни парламентарни избори биха произвели същия парламент без ясно мнозинство, сочат последните анкети, като партията на Макрон е вероятно да загуби от 5 до 7 на сто от гласовете си и да падне до 13%-15%, а Националният сбор да се закрепи на 33-35% от вота. Новото ляво обединение, съчетаващо групи от комунисти и крайнолеви до социалисти и зелени може да разчита 24-26%, а дясноцентристките „Републиканци“ - на 10-13%.

Безизходицата би продължила да отслабва Макрон и партията му. Рейтингът му на одобрение е около 14%, тоест - изравнен с рекорда по непопулярност на социалиста Франсоа Оланд от ноември 2016 г. Ако смяната на парламенти и правителства не предложи изход, натискът за оставка на държавия глава ще расте. 

Това е тревожно за Европа, защото в най-добра позиция за президентския пост на първия тур на евентуални предсрочни избори би бил кандидатът на Националния сбор (Жордан Бардела или Марин Льо Пен) - архиврагът на ЕС и Брюксел (35%). Далече след него се нареждат центристът Едуар Филип, бивш министър-председтел на Макрон, който наскоро призова президента да подаде оставка (16%), лидерът на крайнолявата „Непокорна Франция“ Жан-Люк Меланшон (14%) и социалистът Рафаел Глюксман (12%-14%). „Републиканците“ все още нямат убедителен кандидат.

Сформирането на санитарен кордон срещу крайнодесния кандидат на втория тур би било по-трудно отколкото на предишни избори заради фрагментацията и изострените политически противоречия между партиите. Прогнозите на Ifop-Fiducial дават победа на кандидата на Сбора над съперника му от която и партия да е той.

В неотдавнашно интервю за „Фигаро“ бившият президент Никола Саркози намекна, че Сборът може да пробие санитарния кордон, който сега го изолира: 

„Това е партия, която има право да се явява на избори. Следователно може и да ги спечели, ако това е изборът на французите! Според мен те принадлежат към републиканския спектър“.

А парламентарният лидер на „Републиканците“ Лоран Вокие каза:

„Не бихме гласували недоверие на правителство на Националния сбор“.

Пророк ли е Уелбек?

Коментарите на Саркози и Вокие обясняват тихия ужас край кафе машините в Брюксел и в други столици. Скандалната антиутопия на Мишел Уелбек „Подчинение“ изглежда готова да се сбъдне, както в прогноза на един от персонажите ѝ, пенсионирания дипломат Ален Таньор. Романът излезе преди 10 години и действието му се развива в тогава бъдещата 2022 г. (когато Макрон спечели втория си президентски мандат).

Крайната десница става приемлива за дясноцентристкия Съюз за народно движение, предшественикът на днешните „Републиканци“. Те мислят да сключат с него предизборно споразумение и дори да подкрепят ксенофобските му мерки в замяна на участие в правителството, но в крайна сметка се отказват от страх, че чрез гях популистката партия първо ще се легитимира като приемлива и после ще ги погълне. 

Разиграва се друг, фантастичен сценарий: на президентските избори Мюсюлманската братска партия (измислена политическа формация) достига до втори тур срещу крайнодесния кандидат от Националния фронт (реалната партия на Льо Пен и Бардела, която днес се нарича Национален сбор). За да предотвратят победа на крайната десница, традиционните партии – социалисти, центристи и десноцентристи – подкрепят ислямския кандидат.

Днешна Франция няма Мюсюлманска партия на братството, но е идеален пример на криза на традиционния умерен политически център и възход на левия и десния полюс, водеща до хронична нестабилност с трудно предвидими последици. Рискът е, че когато Франция страда от такъв проблем, той няма как да остане само френски.

_________________________

* Кризата в Алжир през 1961 г. е свързана с опита за преврат, организиран от четирима френски генерали в Алжир. Те се противопоставят на политиката на президента Шарл дьо Гол, който се стреми към предоставяне на независимост на Алжир, тогава френска колония, след години на кървав конфликт с Фронта за национално освобождение. На 22 април 1961 г. генералите започват въоръжен бунт в Алжир, надявайки се да свалят Дьо Гол и да запазят Алжир като част от Франция. В отговор, на 23 април, Дьо Гол активира член 16 от Конституцията, който му дава извънредни пълномощия. Той се обръща към нацията по телевизията, облечен във военна униформа, и призовава за подкрепа. Превратът се проваля в рамките на няколко дни, а действията на дьо Гол се смятат за ключови за запазване на демократичния ред.