„Зрее благата сълза, чрез която китарата ще ни свети в небето”
На 10 октомври Харманли отново стана столица на поетичната и музикалната ни държава. В Културния общински център се организира 39-то издание на най-стария бард-фест у нас „Поетични струни“ – ПОКИ. В мястото на традиционната творческа среща на нашите изпълнители отново се преплетоха думи и музика, поезия и струни на китари, емоции и вдъхновения. Отново думите звучаха, а музиката говори.
Тази година събитието премина под знака на 70-годишнината от рождението и 10 години от смъртта на един от легендарните основатели и дълги години основен двигател на феста – бардът и журналистът Гриша Трифонов, който е роден в Харманли. Почит към него бе и специалният концерт с негови песни „Градовете, където не сме били“, носещ името на негова стихосбирка.
В концерта „Моята нова песен“ се включиха десетки индивидуални изпълнители и няколко дуета. А във втория ден на фестивала, във винарна „Тера Тангра“, се състоя концертът „Вино с песен“ – в памет на основателя на избата и любителя на поетите с китара Никола Зайчев. А Христо Деянов – Доктора изнесе своя рецитал „Здраве с песен“.
Преди години Гришата изрази в свой стих вярата си, че зрее благата сълза, чрез която китарата ще ни свети в небето. В него провидя също и че творчеството му няма да бъде забравено.
Че и от небето той ще продължи да събира поети, музиканти, приятели, организатори, почитатели в една вдъхновена общност. Да ги мотивира да пазят жив духа на уникалното явление „Поетични струни“. И да правят от самотните си поетически острови архипелази. Дори написа и изпя своя химн на бардовете:
Гриша Трифонов
АРХИПЕЛАГ
Така не ми отива да съм остров.
Да спят аборигенчета под палмите кокосови,
да ме обхождат с лодки – издълбавки,
рибета пъстри да ловят коралите.
Да бъда обозрим от птичи поглед,
да нямам площ за всичките сезони,
полята ми да бъдат резедави кърпички,
а планинките ми – със обли връхчета.
Не мога да съм остров. Да ме стягат
чепиците и да ме лазят крабове,
а от очите ми поточета да тръгват,
които няма как в реки да се превърнат.
Нещастни темзи! Колко ми е скулата?
Хайверът ще умре на сиви купища.
А никакви пъстърви в тъмни подмоли,
и никакви мостове, петолъчки, еднорози.
Не мога повече да бъда остров!
Затуй подводните ми сухожилия и кости
ще се възправят сред беззъбите акулки –
полупотъналите атлантиди да събудят.
Да се прегърнем с тях, ръце да си целунем,
„Заклех се!" – да речем над сплетените новолуния,
от островните ни безсъници и хлипове
да се родят Химн, Знаме, Устав, Библия.
И щом не ни е дадено да бъдем материци,
да ни пресичат откъм юг на север птиците,
да ни облитат братя райт с развети флагове,
ще сме поне частици от Архипелага.
Тогава даже и от Божи поглед
ще станат видни всички наши промисли,
аборигени, папагали, заливи,
и пълнолуния, и изгреви и залези.
Лияна Фероли
