Говоренето на себе си е явление, което често предизвиква любопитство, но и известно недоумение у хората. Мнозина се притесняват, че ако говорят на глас, когато са сами, това може да означава нещо ненормално или дори патологично. Истината обаче е, че да говорим на себе си е естествена част от човешката психика и се среща както при децата, така и при възрастните. То може да се прояви като вътрешен диалог в мислите или като изричане на думи и фрази на глас. В психологията този феномен се разглежда като полезен инструмент за саморегулация, концентрация и емоционален баланс.

От най-ранна възраст децата използват т.нар. частна реч, когато играят или решават задачи. Те описват действията си на глас, за да ги разберат по-добре и да си придадат увереност. С времето този тип реч постепенно се превръща във вътрешен монолог, който продължава да изпълнява същата функция – да структурира мисленето и да подпомага вземането на решения. Когато възрастен човек говори със себе си, той всъщност използва естествен механизъм за когнитивна организация. Това помага да се намали объркването, да се проследят мисловните стъпки и да се изгради по-ясна представа за дадена ситуация.

Освен за мисловна яснота, разговорът със себе си има и емоционално измерение. Много хора прибягват до него, когато са подложени на стрес или напрежение. Когато изразим тревогите си на глас, те сякаш стават по-лесни за управление. Това се дължи на факта, че словото структурира чувствата и ги прави по-разбираеми. Казването на „Ще се справя“ или „Всичко е наред“ не е признак на странност, а форма на самоподкрепа и вътрешна мотивация. Положителният вътрешен диалог може да повиши самочувствието и да намали усещането за самота.

Спортисти, артисти и професионалисти в различни области използват говоренето със себе си, за да подобрят концентрацията и представянето си. Например бегач може да си повтаря инструкции за темпото, а студент да обяснява на глас материала, който учи. Този тип самонасочена реч служи като стратегия за внимание и памет, защото превръща абстрактната информация в по-осезаема и лесна за запомняне. Изследвания показват, че хората, които изговарят мислите си по време на учене или решаване на задачи, често се справят по-успешно.

Въпреки ползите от говоренето на себе си, в някои култури то се възприема с доза скептицизъм. Обществото често свързва този акт с ексцентричност или с психични разстройства. Това кара мнозина да се чувстват неудобно, когато осъзнаят, че разговарят сами. Важно е обаче да се направи разграничение между нормалното самонасочено говорене и патологичните състояния. При психични заболявания, например шизофрения, речта е насочена към халюцинации или въображаеми събеседници, което е съвсем различно от рационалния вътрешен диалог. Нормалното говорене със себе си винаги е подчинено на реалността и служи на конкретни цели като мислене, емоционално регулиране или мотивация.

Говоренето на себе си може да бъде важен инструмент за самоанализ и личностно израстване. Когато човек си задава въпроси на глас или мислено, той изследва собствените си ценности, желания и страхове. Това улеснява процеса на вземане на трудни решения и развива умението за саморефлексия. В този смисъл вътрешният диалог е част от психологическата зрелост и от стремежа към по-добро разбиране на себе си.

Референции:

1. Alderson-Day, B., & Fernyhough, C. (2015). Inner speech: Development, cognitive functions, phenomenology, and neurobiology. Psychological Bulletin, 141(5), 931–965. https://doi.org/10.1037/bul0000021

2. Geurts, B. (2017). Making sense of self talk. Review of Philosophy and Psychology, 9(2), 271–285. https://doi.org/10.1007/s13164-017-0375-y

3. Ren, X., Wang, T., & Jarrold, C. (2016). Individual Differences in Frequency of Inner Speech: Differential Relations with Cognitive and Non-cognitive Factors. Frontiers in Psychology, 7. https://doi.org/10.3389/fpsyg.2016.01675