Ако слушате критиците, ще си помислите, че Европа е приключила. Европа е твърде бюрократична, казват те. Не може да се споразумее по въпроса за миграцията. Движи се с темпо на костенурка, докато Силициевата долина препуска напред. Този наратив е станал толкова изтъркан, че почти започнахме сами да му вярваме.
Но ето какво пропускат пророците на апокалипсиса: Европа тихо се превърна в един от най-забележителните символи на успеха. Говорим за континент, който създаде безпрецедентен просперитет, като същевременно запази социалното единство и проектира влияние. Тази трансформация представлява фундаментална промяна в начина, по който трябва да разбираме европейската сила и потенциал.
Спомнете си какво преживя Европа само през последните петнадесет години. Еврозоната едва не се срина. Великобритания си тръгна от ЕС. Пандемията затвори световната икономика. Войната се завърна на европейска земя за първи път от поколения насам. Всяка криза уж трябваше да бъде последният пирон в ковчега. И все пак ето ни: институциите са непокътнати, сътрудничеството е по-развито от всякога, постоянно се адаптираме и намираме прагматични решения. Не е зле за регион, който уж не може да се организира.
Разходете се из Копенхаген, Виена или Цюрих - кого ще убедите, че това е континент в упадък? Европейските градове доминират във всяко авторитетно проучване за качество на живот. Влаковете пристигат навреме. Можете да получите добро здравеопазване, без да фалирате. Умно дете от работническо семейство все още може да постъпи в университет. Това не са дреболии – това са нещата, които определят дали обикновените хора могат да водят достоен живот.
Иновации? Моля ви. Ние не се опитваме да бъдем Силициевата долина – и точно в това е смисълът. Докато други гонят поредното приложение или криптовалутен балон, европейските компании решават реални проблеми. BioNTech помогна да се спаси светът по време на пандемията от коронавирус. Novo Nordisk се бори с диабета и затлъстяването. ASML създава машините, които правят възможно производството на компютърни чипове. Airbus продължава да кара хората да летят. Нашият сектор за възобновяема енергия променя начина, по който светът се захранва. Това не е показна „дисрупция“ – това е дълбоката, търпелива иновация, която движи цивилизацията напред.
Дори нашата уж слабост – всички тези регулации – се превърна в суперсила. Общият регламент за защита на данните (GDPR) не само защити европейското право на неприкосновеност на личния живот; той принуди технологичните гиганти навсякъде по света да променят начина, по който обработват данни. Нашите екологични стандарти, защита на потребителите и правила за конкуренция се копират по целия свят.
Европа е втора след САЩ по икономическа мощ и далеч пред Китай по богатство на глава от населението. Десет от 20-те най-конкурентоспособни икономики в света са европейски. Работниците в Люксембург, Норвегия и Швейцария произвеждат повече на час от работниците в САЩ, като все пак си вземат почивки за обяд и отпуски.
Разбира се, имаме проблеми. Нашите капиталови пазари са бъркотия от национални силози. Раждаемостта спада. Да накараш 27 държави да се споразумеят за нещо е като да пасеш котки. Но това са проблеми, които могат да се решат, а не екзистенциални заплахи. Необходими са интеграция на финансовите пазари, по-умело привличането на таланти от чужбина и сериозно ангажиране със зелени инвестиции. Нищо от това не е ракетостроене.
Истинският проблем е в главите ни. Толкова трайно сме възприели наратива за упадъка, че не можем да видим собствения си успех. Междувременно светът около нас се променя. САЩ се разкъсват от културни войни и конспиративни теории. Китай е изправен пред демографска пропаст и се дави в дългове. На този фон комбинацията от просперитет, стабилност и отвореност в Европа започва да изглежда доста привлекателна.
XXI век няма да принадлежи на този, който има най-силния глас или най-голямата армия. Ще принадлежи на този, който може да интегрира разнообразни общества, да създава устойчив просперитет и да поддържа демократични институции въпреки натиска. Европа тихо усвоява тези умения от десетилетия. Единственото, което липсва, е увереността да признае какво е постигнала.
Професор Артуро Бриз е директор на Швейцарския център за световна конкурентоспособност. Той е автор на „SuperEurope: The Unexpected Hero of the 21st Century“. Позицията му е публикувана в „Монокъл“.
