Последната Руско-турска война, наречена от българите „освободителна“ е истинско изпитание за българските народ. Хиляди българи се присъединяват към опълчението с едничката мисъл за Свободата – за най-желаното, най-скъпото от всички богатства на света. Наивен, но с чисто сърце, българинът вярва, че тя ще дойде като дар — щедра и всеобхватна, и ще прегърне всички български земи, докъдето се простира и последното българско село.
Но Свободата идва със своята висока цена. Берлинският договор, наложен от Великите сили, разбива мечтата. България е разделена и част от земите ѝ са върнати на Османската империя, а най-родолюбивата ѝ част – Южна България – е оформена като автономна област под името Източна Румелия. Това не е свободата, за която са умирали по върховете на Балкана. Това е компромис, политическа формула, която не зачита сълзите, кръвта и надеждите на един народ.
Рухват мечтите град Пловдив – сърцето на Южна България – да бъде обявен за столица на свободна, обединена България. Вместо това, той се превръща в символ на раздвоената съдба — свободен, но не напълно; български, но не признат за такъв. В тишината на разочарованието покълва идеята за Съединението.
На Учредителното събрание на Княжество България във Велико Търново през 1879 г. като гости са поканени представители на Източна Румелия — знак на съпричастност, но и на дълбоко съзнание, че не е далеч денят, в който България ще бъде отново цяла. Обръщайки се към българите от Румелия, Одринска Тракия и Македония, д-р Стоилов произнася прочувствено слово: „Източна Румелия! Тая драга част от нашето Отечество, на която се запрещава да носи името България! Истина е, че небето е тъй синьо и слънцето тъй грей весело, както преди години… Но те осветяват само развалини. Тревата си расте тъй пъстро, но тя покрива гробищата на тия, които щяха да бъдат нашата гордост! Марица тече все тъй тихо, но с шумението й се смесват плачове. А людьето, които обитават тази земя са наши братя!“
Тъжни са думите на румелийския представител Стефан Стамболов:
„Защо ни разкъсаха на 5 къса? Разсякоха нас, млад енергичен, пълен с жизненост народ, който само има крепката воля и себеотрицание да даде за своята независимост повече от 50 хиляди жертви – мъченици. Нас, чиито полета, пътища, усои и кътища се покриха с пепел, кости и сълзи (в залата настъпва общо вълнение и много хора плачат). Дават ни свобода, а вземат здравето ни, лишават ни от възможност, от условия на живот. Защо ни е нам тази свобода, когато тя само ще ни напомня някогашното ни крепко, здраво и жизнено тяло?! Да просим, да се влачим и да живеем страдалчески живот – ний, които имаме бъдеще светло, славно, както що имаме и минало светло и славно!“
Българите от Източна Румелия не забравят обещанието за свобода и единение и в румелийските градове безспирно се провеждат събрания.
Депутация от Хасково с членове: Георги Ив. Минчев, Г. Мазенов, Димитър Христодулов, Димитър Радев и Костадин Попов
свикват околийско събрание в неделя, 11 март 1884 г. в зданието на мъжкото средно училище в присъствието на 2500 души от цялата околия. Целта на събранието е да се напише резолюция, която да изрази „чувствата на народа ни пред представителите на Великите Европейски държави и да ги помоли по най-законен и най-умилен начин за подобрението на безизходното ни положение, за да се предварят окаяностите, които много пъти са наскърбявали и може пак да наскърбят Християнска Европа; да помоли тия представители да уведомят своите правителства за пламенното ни желание да се присъединим с северните си братя – с България, без което не може да бъде благ деня, утешително бъдещето за нас, несправедливо наречените Румелийци.“
На 5 септември от 18:00 часа, в навечерието на най-патриотичния български празник – Денят на Съединението, в Кирковото училище в Хасково ще гостува пловдивчанинът доц. д-р Видин Сукарев с книгата си „Архивът на Капитан Райчо“. Заедно с доц. Сукарев ще разговаряме за трънливия път към Съединението и за известния офицер капитан Райчо Николов, който е и единствената жертва на Съединението.
Д-р Веселина Узунова
