Победата на Доналд Тръмп на миналогодишните президентски избори и първите шест месеца от управлението му накараха мнозина анализатори да променят отношението си към утвърдените схващания относно процесите в международната системи и нейните ключови играчи.

Победата, действията и реториката на Тръмп са очевидно предизвикателство към либералната система от формирали се норми и правила на т.нар. „колективен Запад“. Доскоро тези догми и правила дори не можеха да се обсъждат и критикуват и априори не подлежаха на каквато и да била трансформация. Тръмп обаче отправи открито предизвикателство към либералната догма, на която се основава светът на днешния Запад. Ако се увенчаят с успех, политическите действия на сегашния американски президент ще доведат до мащабна трансформация на глобалната система и ролята на западния свят. Освен това, реализацията на програмата му ще означава своеобразна революция в западната политическа мисъл и практика. Тоест, „тръмпизмът“ има потенциал да промени самия модел на международната система. Какви обаче са движещите го сили?

Споровете относно мотивите, определящи действията на 47-мия президент на САЩ, продължават, като участниците в тях изказват най-различни предположения. Според мен обаче, най-важният елемент, определящ действията на сегашната администрация, е идеологията. Идеите и тезите на „тръмпизма” имат своите корени в американската история. Става дума за феномен, който по природата си е консервативен и постоянно апелира към миналото, смятано за „велико”. Но, преди да анализираме източниците на тръмпистката идеология, нека се опитаме да разберем, защо следва да се отнасяме сериозно към този въпрос.

За разлика от първия му президентски мандат, когато победата на Тръмп изтлеждаше като отклонение или „бъг” в „съвършенната либерална система”, сегашният има по-различен характер. През първия мандат противниците на президента съумяха достатъчно ефективно да го парират, с помощта на различни пропагандни кампании, серия от съдебни обвинения и умело осъществяван психологически натиск върху неговия млад и недостаточно сплотен екип (ще припомня, че мнозина негови членове напуснаха или бяха уволнени от самия президент). Впрочем, те се опитват да сторят същото и сега, пример за което е сагата с Илон Мъск, само че сегашната ситуация е по-различна. Този път Тръмп не си губеше времето и през целия мандат на предшественика си Байдън формираше нов екип и търсеше силни кандидати, на които да може да разчита. Друг важен момент е, че по време на първия му мандат той трябваше да преживее всички възможни и невъъзможн информационни атаки, обвинения и нападки. Не го спря дори покушението срещу него по време на предизборната кампания. Напротив, то още повече го радикализира, укрепи вярата му в собствените възможности и правилността на поетия от него политически път и дори го накара да повярва че Бог го подкрепя. Тоест, би следвало да се отнасяме по-сериозно към сегашния мандат на Тръмп, въпреки наличието на немалко белези, че и той може да приключи като първия.

„Тръмпизмът” несъмнено е консервативна идеология, макар и все още доста аморфна и несистемна. Тя се обявява в защита на традиционните ценности, прокарва култа към американската култура и остро критикува различните нововъведения от епохата на постмодерна, както и концепциите породени от мирогледа на постхуманизма, трансхуманизма и постджендъризма. Така, в посланието си към Конгреса от началото на март, Тръмп за пореден път декларира, че възнамерява да сложи край на „тиранията на либерализма“, „расовата теория“, „налаганите в училищата токсични теории“ и „джендърните идеологии“. В тази връзка той отбеляза, че има само два пола и изтъкна, че е издал закон „забраняващ на мъже да участват в женския спорт“. Самият Тръмп определя действията си като „революция на здравия разум“ и „великото освобождение на Америка“. В същото време той прокарва законопроект за намаляване на данъците за елитните обществени слоеве и това всъшност е най-актуалната реформа, която вълнува богатите американци. Тоест, спокойно може да се твърди, че всички действия на сегашния президент на САЩ са идеологически обосновани.

Истината е, че победата на Тръмп и програмата, която се опитва да реализира, представляват своеобразна революция срещу установените норми и правила на западния свят. По своята същност, тя е враждебна на либералните глобалисти, които определяха политика на Западза и оказваха (и продължават да оказват) колосално влияние върху световните процеси. „Тръмпизмът“ провокира разцепление в „колективния Запад“, който бяхме свикнали да разглеждаме като едно геополитическо цяло. И това разцепление също има ярко изразен идеологически характер.

За начало нека разгледаме корените на двете идеологии, които в момента се борят за доминация в западното съзнание.

Идеалите и идолите на Тръмп

В политологията обикновено се смята, че консерватизмът, като цялостна и повече или по-малко монолитна теория възниква в резултат от реакцията срещу най-ярката проява на либерализма – Великата френска революция. Тогава, в края на XVIII век, британският философ и политик Едмънд Бърк (1729-1797) атакува остро французите за извършения от тях „радикален преврат“, рушащ „вековните канони“ и „водещ страната към гибел“, като ги обвинява, че се обявяват „против конституцията, дадена от Бога“. По онова време мнозина, включително редица европейски монарси, подкрепят идеите на Бърк. В прословутия му труд „Размишления за революцията във Франция“ се съдържат редица ключови тези на консервативната мисъл, които по-късно се трансформират в цялостна политически теория.

Привържениците на консерватизма се възхищават от Бърк и неговия традиционализъм. Той разглежда обществото като единно цяло - според него, то не се състои от отделни "атоми", т„е. егоистични индивиди. И в него няма място за онова, което толкова цени либералният канон – индивидуализма. В подобно общество всеки има собствена роля, задача и място. А управлението на цялото е прерогатив на аристокрацията, която има свещеното право да решава проблемите на държавата и обществото. Именно това е „естественото право“ на социалната върхушка. В теорията на Бърк аристокрацията е алфата и омегата на човешките общности. Самият той е представител на британския аристократичен елит, много държи на високия си обществен статус и защитава неговите интереси. Според него, благото е свързано със свободното време. Ако разполага с такова, индивидът може да го използва за да чете, да се образова, да се занимава с науки и философия и тъй като само аристокрацията може да си позволи това, именно тя е реалния двигател на историята и държавните дела. Тоест, право на аристокрацията е да управлява и да взема решенията.

Според него обаче, аристокрацията е ограничена от „древната конституция“. При това Бърк няма предвид законите на Британската империя, а нещо по-мистично. В неговата философия се говори за свръхестествения дух и „висшия морал“, на които се гради всяка държава. По правило, консерваторите вярват в наличието на „висши сили“, които са двигателя на политическите процеси. Така, в посланието си до Конгреса от март 2025 Тръмп заяви следното: „Бях спасен от Бог за да направя Америка отново велика“. Самият Бърк пък твърди, че всичко, което са сторили нашите прадеди е било правилно. Следвайки тази логика, всичко ново, модернистко и неразбираемо следва да бъде отхвърлено. В духовния мир на консерватора  присъстват „постоянни ценности“, които не могат да бъдат ревизирани. В тази връзка ще припомня, че Бърк характеризира широките маси като „тълпа свине“. Както и още една фраза на „бащата на консерватизма“, която се помни от много поколение консерватори – истинската държава представлява „единство не само между живите, но и между онези, които са живи и тези, които са мъртви или още не са се родили“.

Специфично място в американската консервативна мисъл заема известният философ Ръсел Кърк (1918-1994), когото бихме могли да наречем „родоначалник на консерватизма с американско лице“. При управлението на Джо Байдън и особено през периода на различните либерални реформи, неговите критици от консервативния лагер разпространяваха в „Х“ снимка, на която умореният Байдън държи в ръце основния труд на Кърк . „Консервативният разум“. Именно тази книга формира консервативния канон, подлагайки на критичен анализ либералните догми. Тоест, изглежда че съдбата на консерватизма е да израства и да се обновява, отричайки либералните явления и събития. Самият Кърк много често цитира Бърк, отбелязвайки, че именно на него  консерватизмът дължи съществуването си. Консерваторът осъзнава, че промените невинаги водят до по-добро. Прибързаните иновации могат както да рушат, така и да градят, затова консерваторите много предпазливо възприемат промените и се стремят да прокарват реформите внимателно и не на всяка цена.

Според Кърк, американският модел възниква в резултат от продължителното и сложно формиране на западната цивилизация, в хода на историческото развитие и приемствеността на културните и политически традиции. Той смята, че Съединените щати и западноевропейският свят представляват единна цивилизация, основаща се на общата им култура. Освен това Кърк се опитва да дефинира ключовите принципи на либералната мисъл, като вярата в съвършенството на човека, презрението към традицията, склонността към политическа и икономическа уравниловка и светското виждане за произхода на държавата. Той обвинява либералите, че са „влюбени в промените“. Според него, именно традицията позволява на хората да живеят заедно и донякъде мирно, тъй като е способна да насочва съвестта и да сдържа желанията. В тази връзка той цитира Бърк, според който: „следва да има някакъв контрол над волята и апетита“. За Кърк дори самото понятие „консерватизъм“ представлява „форма за предаване на информация от поколение на поколение и начин за търсене и постигане на социален ред“.

Каноните на консервативната мисъл на Кърк са следните: политическите проблеми, на практика, са религиозни и морални; привързаността към „тайната на традиционния живот“; убеждението, че „цивилизованото общество изисква ред и наличие на класи“, наред с вярата, че разрушаването на „естествените“ различия между хората води до възход на хаоса и тиранията; дълбока вяра в традициите и предразсъдъците, които играят ролята на гаранти за обществения ред; признанието, че промените и реформите не са идентични и, че нововъведенията представляват по-скоро „пожар“, а не факел на прогреса. Обществото следва да се променя, защото бавната промяна е начин за съхраняването му, но най-подходящият инструмент за тези промен и е „Провидението“. С други думи, Кърк се опитва да опровергае либералната визия за историята на развитието и политическата мисъл. В неговата визия за света консерваторите са „светците“, а либералите - „дяволите“.

Гражданската война в рамките на Запада

Либералната традиция е значително по-богата от консервативната. Либералните идеи се прокарват по-ефективно и агресивно. Зад този процес стоят мощни и добре организирани мрежови институции. Антологичната традиция на либералния канон е може би най-богатата и авторитетна в рамките на историята на интелектуалната мисъл. Забележителните философи, учени и мислители от миналото – от Древна Гърция до наши дни – се представят като привърженици на либерализма. При това е много трудно да се посочат някакви конкретни имена. И това не е нещо ново. В течение на почти две столетия британските историци – виги (предшествениците на либералите) представят историята като линеен процес от анархия и хаос към ред, основан на либералния канон. Като всичко това е добре обмислено предварително и ефективно реализирано на практика. Така, „магическото“, племенно и колективистко общество се квалифицира като „затворено“, докато обществото, в което индивидите имат възможността да вземат лични решения, както посочва идейният баща на съвременните либерални общности Карл Попър, се определя като „отворено общество“. В трудовете на съвременните либерали се прокарва тезата, че западните общества не са се ръководели от някакви модели, а са експериментирали и така са постигнали най-големите си успехи. Този процес се определя като либерален, модернистки и откровено антиконсервативен. Следователно, в основата на мощта и развитието на Запада е неговата антиконсервативна същност. При това, ключовият въпрос за отношението на класиците на либерализма към феномена на неолиберализма от епохата на постмодерна априори се отхвърля и не се дискутира. Тоест, приема се че от Лок, Хобс, Смит, Кант и чак до Попър, всички авторитети споделят идеите на класическата либерална мисъл, а именно тя в момента лансира джендърната или расовата теория.

Либералната догма е вездесъща. Тя оказва влияние върху социалните науки и техните клонове, включително международните отношения и политическите науки. Либералната теория твърди например, че ролята на личността в историята е останала в миналото. Според нейните апологети, този остатък от „авторитарните времена“ не позволява на човечеството на върви напред, към прогреса и мира. Така, епичният стил на британския историк Томас Карлайл при описанието на лидерите и култът към героите се обявават за несъстоятелни и вредни исторически реликви, а мъжествеността се смята за проблем, а не за добродетел.

Либералната догма акцентира върху институциите, които ще изравнят всичко и всички и ще решат насъщните проблеми на човечеството. Те не са обременени от бихейвиористичното бреме, т.е. от човешкия фактор, присъщ на класическите реалисти. Според либералите, институциите са съвършенни. Те са лишени от емоции и водят до икономическа взаимозависимост и еднообразие. Освен това дават резултати, т.е. икономическо развитие и мирно съвместно съществуване. Геополитиката, като област на знанието, бива отречена и обявена за „ненаучна”. Либералният канон не приема подобни изследвания, отхвърляйки всички методи, които биха могли да се свържат с геополитиката, а класиците на геополитиката са обект на подигравателни коментари  в научните публикации на водещите западни медии. В същото време обаче, виждаме, че не всичко е толкова „линейно”, както го описва либералната догма. Мощните американски институции и цялата система от „сдържания и противотежести” не успяха да спрат Тръмп. Въпреки, че е обект на откровената ненавист на либералната система, именно той определя политическия вектор на САЩ, поне засега.

От теория към практика

И така, „тръмпизмът” е враг на идеологията на либералния глобализъм, която доминира на Запад. Реализацията на програмата на Тръмп би означавала тотално поражение на привържениците на тази идеология, загуба на властта и дискредитация на либералите. Тръмп се стреми да „преучреди” САЩ, но за начало ще му се наложи да разруши досегашната либерална Америка. А тази задача не е никак лесна. Редица анализатори не крият съмненията си, че тя въобще има решение. След съкрушителното си поражение на президентските избори, либералните глобалисти намериха убежище в европейските столици, а в самите Съединени щати залагат на провокираните от самите тях имигрантски бунтове.  Всъщност, бюрокрацията в ЕС (т.нар. „еврократи”) най-отчетливо олицетворява идеите, стратегиите и политиките на този клан на глобалните елити. Те очевидно нямат никакво намерение да отстъпват, освен това презират и мразяг Тръмп и екипа му. Тоест, целият мандат на сегашния американски президент-революционер, ще се характеризира с ожесточено противопоставяне с либералната част на Америка и Запада. На практика, САЩ се оказаха в ситуация, когато развиващите се вътре в страната политически и социални процеси биха могли да се дефинират като „студена гражданска война”. При това определянето на победителя в тази гражданска война между „отвореното общество” на Карл Попър и „вечната конституция” на Едмънд Бърк се оказва изключително трудно. Тръмп може да загуби тази битка и тогава ще му се наложи да трансформира своята вътрешна и външна политика, да започне да прави съвсем друг тип заявления и да се опита да „приспособи” стратегията си към наложилите се стандарти на либералната догма. Но дори и самият факт на този сблъсък е положително явление, съдействащо за укрепването на многополюсния модел в света.

Как технологичния елит преформатира САЩ

Както е известно, Доналд Тръмп допусна, че може да се кандидатира за трети президентски мандат (което не се позволява от конституцията), а официалните акаунти на Белия дом публикуваха негово изображение със златна корона на главата и надпис „Да живее кралят”. Тези очевидни провокации добре илюстрират случващото се в Америка: политическата система на САЩ, която исторически се базира на принципите на републиканското управление, преживява безпрецедентна трансформация, в резултат от която традиционната демокрация може да бъде заменена от своеобразна изборна монархия.

Мащабите на тези промени няма как да бъдат разбрани без да познаваме т.нар. „неореакция”, която доскоро представляваше маргинално антиегалитарно интелектуално течение, но днес на практика се е превърнала в програмна платформа на новата американска администрация. Основните и тези са, че демокрацията е неефективна, бюрокрацията спъва прогреса, а едноличната власт е единствения начин да бъде спасена Америка и да бъде възстановено реалното представително на нацията във властта.

Ще припомня, че през 2010-те години, неореакцията с нейния култ към т.нар. „Тъмно Просвещение”, вяра във възможностите на технократите да ускорят историята и идеята за „генералния директор като идеалния управник”, все още изглеждаше като интелектуална провокация, нямаща нищо общо с политическата практика. Днес обаче, тези идеи се превръщат  реалност, а сред ключовите адепти на „неореакцията” са вицепрезидентът Джей Ди Ванс и милиардерите Илон Мъск и Питър Тийл.

Основният въпрос не е, колко радикални ще се окажат преобразуванията, които се опитва да прокара сегашната администрация, а по-скоро, дали САЩ ще съумеят да съхранят институционалната си цялост в условията на новия тип технологичен авторитаризъм.

От маргинална философия към политическа практика

Интелектуалната кариера на смятания за идеолог на”неореакцията” Къртис Ярвин, който доскоро беше по-известен с псевдонима Mencius Moldbug, стартира през 2000-те, когато той се подвизава като анонимен блогър, чиито текстове за краха на демокрацията впечатляват само ограничен кръг „техноанархисти” и разочаровани консерватори. Днес обаче, неговите идеи за „Тъмното Просвещение”, концепцията му за „Катедралата” и „неокамерализма” все по-често се обсъждат в хода на дискусията за идеологическите корени на „тръмпизма”. Текстовете му, писани още в началото на ХХI век, се цитират от ключови политически фигури, а концепцията му за „твърдо презареждане” се реализира на практика от екипа на Тръмп – от масовите уволнения на държавни чиновници, до решенията за прекратяване дейността на такива емблематични институции като Американската агенция за международно развитие (USAID).

Основната теза на Ярвин е, че демократичната система в САЩ окончателно е загубила ефективността си, а реалната власт е концентрирана в ръцете на неизбираемия елит – т.нар. „дълбока държава” (deep state), т.е. на бюрократично медийния алианс, налагащ на обществото псевдодемократичните „прогресистки” ценности. Самият той нарича този алианс, включващ академични и медийни институции, „Катедралата” – система за осъществяване на идеологическа доминация, контролираща общественото мнение. Според него, цялата западна дискусия е илюзия, тъй като участниците в нея „четат една и съща книга”: пазарът на идеи деградира до статут на монокултура, обслужваща интересите на олигархията. В рамките на тази система журналистите и учените биват поощрявани да следват официалния наратив, а отклонението от него може да им струва кариерата.

В интервю за The New York Times, Ярвин дава следния отговор на въпроса за недостатъците на демокрацията: „Нещата не опират до това, че демокрацията е лоша, тя просто е изключително слаба. И този факт е очевиден – една толкова непопулярна политика като поощряването на масовата имиграция продължава да се прокарва, въпреки протестите на голямото мнозинство граждани”.

Според идеолозите на „неореакцията“, постъпателните реформи не са в състояние да променят ситуацията, а единственият изход е „твърдото рестартиране“, т.е. радикалното обновяване на американското и западното общество, като цяло. Като алтернатива на демокрацията Ярвин, който многократно е заявявал публично, че е монархист, лансира модела на т.нар. „неокамерализъм“, т.е. централизирана технократска система на управление, начело с „генерален директор“ (т.е. своеобразен диктатор), вземащ решенията си без да му се налага да преминава през „мудните“ либерално-демократични процедури.

Истината обаче е, че Къртис Ярвин съвсем не е единствения идеолог на „неореакцията“. Вторият и „пророк“ е британският философ Ник Ланд, когото феновете му величаят като „черния магьосник“ на техноавторитаризма. Така, ако Ярвин се опитва да отговори на въпроса „какво да се прави“ (да се демонтира демокрацията), Ланд е доста по-радикален и склонен към мистицизъм. Според него, демонтажът на демокрацията следва да се осъществи под формата на акселерационизъм, т.е. следвайки стратегия на съзнателно задълбочаване на кризата с цел да се ускори краха на системата.

И двамата обаче са на мнение, че правилно организирана държава е тази, която се е отърсила от демокрацията, а водещият и принцип е „без право на глас, но с право на напускане”, т.е. принадлежащите към този тип общества на практика нямат политически права, но могат да „гласуват с крака”, излизайки от системата, ако тя не им пасва. Тоест, те не са истински граждани, а по-скоро „клиенти”. Проектът на Ярвин и Ланд предвижда радикалната трансформация на политическата система на САЩ, която да се осъществи по следния сценарий: президентът да получи чрез демократични избори мандат за осъществяване на авторитарни реформи; обявяване на извънредно положение; реализация на програмата RAGE (Retire All Government Employees), т.е. масови уволнения на всички чиновници и замяната им с лоялни кадри; закриване на ляволибералните университети и медии; игнориране на съдебните решения, препятстащи реформите.

При това, ако Ярвин е рационален стратег, Ланд е своеобразен „мистик на апокалипсиса“, лансиращ тезата за „идеалното съчетание между радикалните иновации и дълбокия консерватизъм”. Неговата философия на акселерационализма, която до голяма степен се основава на принципа „колкото по-лошо, толкова по-добре”, следва парадоксалната логика, че ако искаш да избегнеш катастрофата се налага процесът на настъпването и да бъде ускорен.

Ник Ланд сравнява либералната демокрация с „дегенерирал гаечен ключ”, т.е. механизъм, който може да се върти само в една посока: към още по-голямо равенство, още по-стриктно регулиране на всичко и, като следствие от това, към още по-голям упадък. Според логиката му, подобна система е обречена: тя или се руши, или излиза извън собствените си рамки. Самият Ланд определя последното като Outside – т.е. радикален разрив, след който развитието на нещата става непредсказуемо.

Разбира се, Ланд и Ярвин не са единствените представители на неореакционната мисъл. Така например, по-малко известния, но влиятелен блогер Anomaly UK лансира по-прагматична и достъпна версия на същите идеи. Тезата му е проста: ако многовековните опити за подобряване на обществото на основата на абстрактните представи за справедливостта само са влошили живога на хората, може би си струва да се върнем към традиционните модели, доказали ефективността си в хода на историята, дори ако те не подлежат на строго рационална обосновка. Този подход напомня за „стероидния консерватизъм” на Едмънд Бърк, но без характерната за него сантименталност и либерални „отклонения”.

Силициевата долина като генератор на „неореакцията”

Тези идеи можеха да си останат маргинален философски експеримент, ако техни основни адепти не се оказаха „олигарските-технократи” от Силициевата долина. Именно там, сред венчърните капиталисти, стартъп-евангелистите и апологетите на крайния индивидуализъм, „неореакцията” се трансформира от абстрактна и екстравагантна теория в реален политически проект.

Сред основните лобисти на тези идеи беше милиардерът Питър Тийл – един от основателите на Pay Pal, първият инвеститор във Facebook и един от най-щедрите спонсори на Доналд Тръмп. През 2009 Тийл публикува есето си „Образованието на либертарианеца” (1), превърнало се в своеобразен манифест на „технократично-консервативното” течение, в което казва: „вече не вярвам, че свободата и демокрацията са съвместими”. Според него, бъдещето на света следва да се определя от „усилието на един човек”, който е в състояние да го направи „безопасен за капитализма”.

Питър Тийл е сред редките примери за успешен бизнесмен със собствена философска програма. В друго свое есе „Стросианският момент” (по името на чикагския професор Лео Строс) (2) той се опитва да постави диагноза на западната цивилизация през призмата на теорията за миметичното насилие на Рене Жирар. Според него, съвременният либерализъм е неспособен да се справи с външните предизвикателства, нито да формулира убедителен образ на бъдещето, освен това съществуващите конституционни механизми не позволяват на „амбициозния индивид” да „възстанови старата Република”.

При това Тийл не се ограничи само с философски декларация, а стана основен инвеститор в стартъпа на Къртис Ярвин – Urbit (децентрализирана платформа, която трябваше да замени „корумпирания” Интернет). И, паралелно с това, вложи милиони долари в избирателните кампании на различни консервативни политици, включително на вицепрезидента Джей Ди Ванс.

Според биографа на Питър Тийл – Макс Чафкин, характерно за него е наличието на силен „авторитарен уклон”, т.е. стремеж към издигане начело на САЩ на лидер, който да управлява страната като генерален директор на някоя корпорация. Този модел на управление е сходен с идеята на Ник Ланд за „твърдото презареждане”, т.е. демонтажа на демократичните институции, рязко съкращаване на бюрократичния апарат и преход към управление чрез пряка волеизява на онези, които се смятат за „естествения елит” на Америка.

Но, ако Тийл оказва предимно косвено влияние върху действията на сегашната американска администрация, друг виден технологичен олигарх – при това много по-известен – стана част от нея през първите месеци от управлението и. Благодарение на финансовата си подкрепа за Тръмп и демонстрираната лична лоялност към президента, символичната роля на Илон Мъск в страната за известно време беше съпоставима с тази на самия президент. При това, преди да влезе в остър конфликт с него през май (който, според някои анализатори, е само за пред публиката), той разполагаше със съвсем реална власт, което нееднократно беше посочвано и от самия Тръмп. Създаденият с негово участия Департамент за правителствена ефективност (DOGE), замислен формално като инструмент за оптимизиране на федералния апарат, на практика се превърна в инструмент за радикалното реформиране на системата на държавно управление. Само за няколкото месеца, през които беше ръководен от Мъск, DOGE назначи редица кадри на SpaceX, Tesla и обкръжението на своя ръководител на ключови държавни длъжности; инициира уволнението на над 200 хиляди федерални служители, включително сътрудници на USAID, Агенцията за опазване на околната среда (EPA) и други институции и постави под контрол мащабни бюджетни потоци под предлог за борба с корупцията, чрез ревизия на сключените договори и обществените поръчки.

Както отбеляза в тази връзка The New York Times, само месец след като Тръмп се върна в Белия дом, Илон Мъск „получи огромна власт над федералното правителство”, оказвайки влияние върху кадровата политика, включително в сферата на националната сигурност, участвайки активно във външнополитическите преговори (включително, касаещите доставки на Starlink в зони на конфликти), и поставяйки под фактически контрол системата на държавните поръчки, насочвайки най-важните измежду тях към екосистемата на собствените си компании. Тоест, действията на Мъск почти буквално реализираха неореакционните представи за „твърдо презареждане” на държавата. Както можеше да се очаква обаче, освен всичко друго, това доведе до остра конфронтация между него и лобистите на другите големи корпорации в правителството на САЩ и последвалия скандал (измислен или не) между него и Тръмп и излизането му (окончателно или пък не) от властта.

От република към монархия?

Впрочем, реализацията на реформи в духа на „Тъмното просвещение” в САЩ не се изчерпва само с усилията на „технологичните олигарси”. Активни в медийното пространство са и редица други апологети на неореакционното мислене. Сред тях е Стив Банън, който бе стратег и идеолог на „ранния тръмпизъм” и още през 2017 открито се обявяше за „деконструкция на административната държава”. Тази дефиниция е почти дословен цитат от арсенала на неореакционерите, обявяващи се за демонтаж на либерално-демократичните институции.

Редица външни наблюдатели също акцентират върху идеологическото сближаване на тръмпизма с идеите на „неореакцията”. В коментар на Politico например, се посочва, че философияга на Къртис Ярвин е ключът към разбирането на новата тръмпистка вълна, тъй като неговите текстове се четат от обкръжението на президента а влиятелни кръгове обсъжда идеите му. Самият Ярвин обаче гледа по-скоро иронично на ролята си и твърди, че влиянието му върху Тръмп е „преувеличено”. Факт е обаче, че той присъства лично на инаугурацията на президента – единствен сред съвременните американски политически философи.

Тоест, паралелите между политиката на сегашната адмиистрация и неореакционната философия все по-трудно могат да се игнорират, дори и ако не се признават офииално. Сред тях например са:

Монархическият стил на управление: Тръмп на практика действа като избран от народа монарх, апелирайки директно към обикновените американци и игнорирайки институционалните традиции;
Извънредни административни мерки: активно прокарване на идеята за emergency powersкато легитимен инструмент за борба с „дълбоката държава”;
Война с бюрокрацията: масови уволнение на държавни служители и демонтаж на USAID;
Изграждане на стриктна вертикала на властта, т.е. опити за подчиняване на силовите структури, смяна на прокурорите с лоялни на Белия дом и пълно подчиняване на ФБР и Федералата комисия по далекосъобщенията (FCC);
Медиен авторитаризм: атаки срещу „враждебните” медии, замразяване дейността на държавните медийни структури като „Гласа на Америка” и „Радио Свобода” и паралелно развитие на собствени канали като Truth Social например.

Първата точка заслужава специално внимание. Както е известно, в исторически план, САЩ се създават като република в противовес на монархията и върху тази им идентичност се гради целия американски политически мит. Въпреки това, през отделни периоди са налице прецеденти на квазимонархическо лидерство. Така например, Джордж Вашингтон с неговия ореол на „баща на нацията” често бива възприеман като „символичен монарх”. Впрочем, през XVIII век дори се обсъжда идеята принц Хенрих Пруски (1826-1802) да заеме „американския трон”. През ХХ век пък, управлението на Франклин Рузвелт, който печели четири поредни президентски мандати, на фона на Голямата депресия и Втората световна война, провокира спорове относно допустимостта на авторитарни и дори монархически прецеденти в екстремни моменти от историята на САЩ.

Истината обаче е, че именно Тръмп стана първия президент, активно използващ образа на монархическата власт за изграждане на собствения си имидж. Неслучайно медиите сравниха церемонията по инаугурацията му с „коронация”, президентското семейство – с „нова кралска династия”, а първите му решения за помилване на осъдени американци бяха определени като демонстрация на „монархически прерогатив”. По-важното обаче е, че самият Тръмп поддържа този наратив, публикувайки в социалните мрежи собствените си изображения с корона на главата и цитирайки често Наполеон. Реториката на президента също наподобява кралски укази, особено когато лично определя, кои са националните интереси и декларира необходимост от окупирането на Гренландия или възстановяване на американския контрол над Панамския канал.

Впрочем, уникалният характер на сегашната ситуация се дължи и на факта, че освен конструирането на образа на всемогъщ държавник, паралелно се формират и правните основи за реално усилване на президентскаа власт. Както посочва в тази връзка американският дипломат и политолот Час Фриймън, в последно време в САЩ се вземат съдебни решения, които на практика превръщат президента в монарх. Според него, това силно отличава Тръмп от популистите, които идват на власт, действайки в рамките на съществуващата политическа система, без да се опитват да я променят радикално.

Ключова стъпка към укрепването на президенската власт бе решението на Върховния съд по делото „Тръмп срещу САЩ“, което бе взето още преди победата му на изборите. Според съда, американският президент разполага с абсолютен имунитет от наказателна преследване за каквито и да било действия, свързани с изпълнението на конституционните му пълномощия – включително правото на помилване, командването на въоръжените сили, изпълнението на законите и контрола над изпълнителната власт. Нещо повече, всички официални решения на президента вече се ползват с имунитет, което значително разширява правните му възможности.

Сред аргументите в полза на този имунитет е концепцията за „държавната необходимост“, основаваща се на това, че президентът следва да има възможност да действа бързо и решително, особено по въпросите, касаещи националната сигурност. В текста на съдебното решение се изтъква, че имунитетът е необходим за да може държавният глава да изпълнява ефективно задълженията си, без постоянна заплаха от съдебни дела.

Според критиците на това решение (като бившия федерален прокурор Анкуш Хардори и разследващия журналист Чарли Савидж) обаче, подобно разширяване на президентския имунитет представлява опасен прецедент. Те смятат, че това може да доведе до прекалена концентрация на власт и възможност „президентите открито да извършват длъжностни престъпления безнаказано, ако разполагат с достатъчно лоялни съюзници за да предотвратят евентуални опити за импийчмънт“.

Този подход очевидно се разминава с първоначалния замисъл на „бащите-основатели“ на САЩ. Както е известно, авторите на Конституцията от 1787 съзнателна създават „система от сдържания и противотежести“, като ограничаване на президентските мандати, механизмът на импийчмънта и строгото разграничаване на отделните власти, именно за да предотвратят превръщането на президента в своеобразен монарх. Съдебното решение по делото „Тръмп против САЩ“ обаче, на практика ерозира тези защитни механизми, създавайкти правни предпоставки за безпрецедентно усилване на изпълнителната власт.

Заключение

В рамките на днешната американската политическа система реално започват да се реализират редица идеи на философията на „Тъмното Просвещение“. Администрацията на Тръмп се опитва да наложи модел, при който различни доверени лица на президента получават извънредни пълномощия, позволяващи им да действат като своеобразни „комисари“ в една или друга сфера. Особено показателни са случаите, когато лица, които формално не заемат държавна длъжност, придобиват съществено влияние върху правителствените структури, създавайкти по този начин прецедент за появата на принципно нова система за управление. Този модел по парадоксален начин утвърждава принципите на авторитаризма, при който формалното делегиране на пълномощия се съчетава със утвърждаване на абсолютния алвторитет на централната фигура, а това напълно съвпада с подхода, лансиран от идеолозите на „неореакционизма“. Макар че подобна конструкция създава видимост за разпределяне на властта, на практика тя укрепва властовата вертикала.

Корпоративният сектор, който е традиционния ориентир за адептите на „неореакцията“, отдавна функицонира на сходни принципи. Днешните генерални директори действат като абсолютни монарси в своите компании, концентрирайки ключовите инструменти за управление в ръцете на тесен кръг доверени лица. Налице е и определена историческа аналогия с британската монархия, която на практика представлява своеобразна „компания“ със стриктна йерархия и ясно разпределени роли. Макар че корпоративните структури демонстрират по-голяма гъвкавост в сравнение с държавните институции, двата организацианни модела се основават на сходни принципи: строга субординация, ясно разграничаване на компетенциите и централизирано вземане на решенията. Именно тази централизация позволява да се реагира оперативно на предизвикателствата и да се поддържа прозрачна йерархична структура.

Несъмнено, между държавната и корпоративната системи за управление съществуват фундаментални различия: така, ако монархията традиционно се ръководи от националните интереси, ръководството на компаниите се съобразява изключително с икономическите показатели. И двата модела обаче, се сблъскват с идентични управленски предизвикателства, свързани с оптималното разпределяне на ресурсите, дъгосрочното стратегическо планиране и осигуряването на организационна стабилност.

Подобна конвергенция на моделите на управление води до две значими последици: от една страна, тя укрепва вертикалата на властта и гарантира приемствеността в следвания курс, а от друга – способства за постепенното размиване на границите между държавното и корпоративното управление.

В момента, ключовият въпрос за САЩ, а и за света, като цяло е, какъв ще е крайният резултат от развитието на тази тенденция: дали тя ще доведе до създаването на по-ефективна система за управление или до появата на нов тип авторитаризъм? Засега липсва еднозначен отговор, но може със сигурност да се твърди, че епохата на силните лидери, вдъхновени от и следващи корпоративните управленски практики, тепърва ще набира скорост.

Изглежда сме свидетели на зората на „конвективния разум”. Либералният глобализъм е лишен от могъщия си съюзник във Вашингтон. Нещо повече, начело на трите най-мощни ядрени държави на планетата – САЩ, Русия и Китай, стоят елити, споделящи консервативните ценности. Повечето от тези идеи на Тръмп и екипа му не просто се вписват в логиката на консервативната идеология, но и са продължение на това, което се опитват да прокарват и Китай и Русия.

В същото време обаче, „тръмпизмът”, като консервативна идеология, няма кой знае какви шансове да спечели битката с либералния глобализъм. Толкова мощни системи не могат да бъдат разрушени само с един или два опита. Истината е, че дори няколко президентски мандата няма да са достатъчни за да им бъде нанесен непоправим удар. Както изглежда, „тръмпизмът” едва ли ще успее да разруши сегашната либерална международна система. Най-вероятно усилващият се отпор и ескалиращите ариегардни сблъсъци в крайна сметка ще съумеят да спасят остатъците от може би една от най-лошите съвременни глобални системи. Могъщите противници на „тръмпизма”, консерватизма и традициите очевидно нямат намерение да се отказват от властта, нито пък планират да отслабят идеологическите си кампании, водени по целия свят, включително и в България. Тоест, на тръмпистите тепърва предстои да се сблъскат с атаките на силите на либералната догма.

https://www.cato-unbound.org/2009/04/13/peter-thiel/education-libertarian/
https://gwern.net/doc/politics/2007-thiel.pdf

*Национален консервативен форум

Никола Петров

Списание Геополитика