Как хормоните ни слагат „розови очила“ и кога магията отстъпва място на реалността

Влюбването е най-приятната „химическа катастрофа“, която може да ни сполети. Сърцето бие по-бързо, ръцете се потят, а стомахът се свива така, сякаш сме изпили три кафета наведнъж. Но всъщност това, което усещаме, е резултат от сложен коктейл от хормони и невротрансмитери, които тялото ни пуска в действие с една единствена цел - да ни държи близо до обекта на чувствата ни.

Фразата „любовта е лудост“ не е просто поетично клише. Това е напълно документиран факт от гледна точка на невронауката. Сканирания с функционален магнитен резонанс (fMRI) показват, че влюбването активира същите области в мозъка, които се възбуждат при зависимости - особено т.нар. вентрална тегментална зона и nucleus accumbens. Това обяснява защо любовта може да замъгли критичното ни мислене, да пренареди приоритетите ни и да ни накара да взимаме решения, които иначе биха ни се сторили безумни. На практика мозъкът временно „хаква“ собствената си система за награда, превръщайки любимия човек в най-ценния „ресурс“ в живота ни.

А ето и какво се случва и защо се случва:

Първо се появява допаминът - хормонът на наградата. Той е отговорен за онова усещане, че мислите за човека постоянно и че всяка среща с него е като мини лотарийна печалба. Паралелно с него, норадреналинът вдига пулса, ускорява дишането и ни дава онази лека тръпка на „битка или бягство“ - само че вместо да бягаме, искаме всячески да останем - въпрос на живот и смърт. Серотонинът пък... пада. И именно заради този спад започваме да се държим обсебено, като мислим за любимия човек в 90% от времето (учени твърдят, че мозъкът на влюбен човек прилича подозрително на мозъка на човек с обсесивно-компулсивно разстройство (ОКР)).

След първоначалната еуфория в играта влиза и окситоцинът, познат още като „хормонът на прегръдките“, който засилва привързаността. Между другото този хормон-невротрансмитер е изключително важен след раждането при майката, но тук говорим за друга любов...

И едва, ако отношенията станат дългосрочни, тогава тестостеронът и естрогенът балансират цялата химия, превръщайки първоначалната лудост в по-спокойна, но стабилна любов.

Така, докато мислим, че просто сме „влюбени до уши“, тялото ни води цял оркестър от химически реакции, който свири едновременно марш и баладa, рецитира ода и елегия, кара емоциите ни да скачат от „осанна“ до „разпни го“ и то в рамките на минути. И макар ефектът да е временно състояние, много хора признават, че с удоволствие биха живели в тази сладка буря постоянно. Да, любовното емоционално изтощение е равносилно на маратон, пробяган със сърце, а не с крака. Организмът харчи енергия на високи обороти, хормоните се люшкат като махало, а психиката преминава от екстаз в меланхолия с лекотата, с която се сменя кадър във филм. Но, колкото и да е уморително, именно тази смесица от изтощение и опиянение прави любовта едновременно най-сладката и най-изморителната „болест“, за която никой не иска лекарство.

И тук идва моментът да разбием някои митове за влюбването, защото, уви, „синдромът на розовите очила“ не е просто мил израз от романтичните комедии, а реален феномен, при който мозъкът щедро премахва дефектите в образа на обекта на чувствата ни, филтрирайки всичко през топлия нюанс на идеализацията. В този период можем да пропуснем червените флагове, да видим рошавото като чаровно, хаоса като артистичност и очевидните несъвместимости като „предизвикателства, които любовта ще пребори“.

Но защо става така?

По същите хормонални причини - влюбването буквално „препрограмира“ мозъка ни.
Повишените нива на допамин и норепинефрин действат като вътрешен енергиен допинг, давайки ни прилив на еуфория, мотивация и постоянен фокус върху любимия човек. В същото време спада на серотонин ни води допълнително до натрапливи мисли за обекта на чувствата ни. Допълнително, зоните в мозъка, свързани с критичното мислене и обективната преценка (като префронталния кортекс), намаляват активността си, докато центровете на награда и удоволствие работят на пълни обороти.

С други думи, любовта буквално ни слага биохимични „розови очила“, които никак не са метафора, а резултат от този неврохимичен коктейл, който ни кара да виждаме идеал, а не реалност. И ето как се ражда и митът „перфектния човек“ - онзи, който уж няма недостатъци, или ако има, те ни се струват очарователни. В това състояние сме готови да се скараме с всеки, който дръзне да разклати нашата визия за него. Убедени сме, че само ние „виждаме“ истинската му съвършеност, а целият свят безучастно пропуска този факт. Чудим се как е възможно някой да говори с него, без да изпитва същия трепет, който за нас е най-нормалното чувство на света.

Докато „очилата“ не паднат.

Това често става тихо и незабележимо, но друг път - като да ги е бутнал слон.

Хормоналният фойерверк се успокоява, мозъкът започва да работи по-рационално, а образът на „перфектния човек“ става под въпрос. Доскоро незначителните и чаровни навици се превръщат в дразнител. За някои двойки това е моментът, в който се разделят с илюзията и избират да обичат човека такъв, какъвто е, без филтри и химически ефекти. Но за други, това е началото на края. В този период започва и сблъсъка с характерите, властовите игри и периода на скандали и разочарования. Тогава на преден план излизат не романтичните серотонинови облаци, а умението да се преговаря, да се правят компромиси и да се поемат отговорности.

Там, където преди е имало бурни признания, сега има разпределяне на битови задачи и съобразяване; вместо спонтанни авантюри - дискусии за бюджета и рационално планиране.

За много хора този етап се усеща като „край на магията“ и се преживява болезнено, с доза носталгия. Често го бъркаме с отдалечаване или дори „разлюбване“. А всъщност, когато този биохимичен пожар започне да тлее, е дошъл моментът за истинската любов - онази, която е осъзнат избор и партньорство.