Замразяването на цените е вредно и показва отчаянието на управляващите
През последните месеци развитието на инфлацията в България заслужи място в учебниците по икономика. Появиха се няколко законопроекта, насочени срещу „спекулата“, които са на път да ни направят участници в естествен експеримент, доказващ най-трудното за доказване – колко са важни доверието и очакванията в една пазарна икономика. Избуяли още през зимата, тревогите за инфлацията достигнаха своята кулминация след решението за присъединяване на България към еврозоната от 1 януари 2026 г. Те бяха засилени от кампанията на различни институции срещу евентуална инфлация и от прибързани законодателни инициативи, които създават несигурност и подтикват фирмите да обмислят предварително повишение на цените.
И докато НСИ продължава да отчита приемливи стойности на индекса на потребителските цени (ИПЦ) и на хармонизирания индекс на потребителските цени (ХИПЦ), комуникационната и законодателна активност създадоха усещане за рекордна инфлация.
Разминаването между официалните числа и субективното усещане
до известна степен има поведенческо обяснение. Усещането за инфлация се определя от стоките, които се купуват най-често или се виждат най-често – това са хранителните стоки, чийто ръст изпреварва промяната на ИПЦ. Добре известно е също, че потребителите забелязват и запомнят повече повишенията, отколкото намаленията на цените. Но съществуват и съмнения в измерването на инфлацията, усилвани с политическа цел. Тези съмнения не могат да бъдат потвърдени или отхвърлени без достъп до пълната информация за цените и теглата на стоките и услугите в потребителската кошница. Тази информация не е публична, а без нея можем да опрем само на официалните данни, които не показват драматично нарастване на цените. Все пак данните за юли, които ще бъдат обявени чак на 18 август, вероятно ще покажат по-голямо поскъпване, включително заради енергийните цени.
Дори ако юлската инфлация надхвърли критериите от Маастрихт, тя няма да достигне нивата от 2022 г. и не оправдава извънредни мерки, като обсъжданите сега. Освен ако правителството няма свои основания да вижда или да очаква рязко ускоряване на инфлацията. Но какви биха могли да бъдат тези основания? Удобните външни фактори като цените на енергийните ресурси или на суровините вече не тласкат цените нагоре, както беше през 2021 и 2022 г. Това се вижда ясно от движението на международните цени и сравнението на инфлацията в България и средните нива за ЕС. През второто тримесечие на 2025 г. глобалният индекс на суровините на МВФ спада с над 5% на годишна база. За сравнение, през второто тримесечие на 2022 г. той бе нараснал със 75%. Средногодишната инфлация в ЕС-27 към юни 2025 г., измерена с ХИПЦ , е 2,5% и намалява, а в България е 2.8%.
Следователно
причината за очакваната инфлация не идва отвън.
Но в такъв случай обосновката на извънредните мерки е още по-противоречива. От една страна, институциите обявяват мобилизация срещу инфлацията, пишат се извънредни закони, подписват се меморандуми и се създават държавни магазини. От друга страна, официално се твърди, че присъединяването към еврозоната не е предпоставка за инфлация. Действително съществуват немалко изследвания (обобщени наскоро и от Фискалния съвет), според които в повечето страни ефектът от присъединяването към общата европейска валута е под 0.5 процентни пункта допълнителна инфлация. Изключение бе Хърватия, където присъединяването към еврозоната през 2023 г. съвпадна с висока инфлация в световен мащаб. За повишаването на цените там допринесоха специфични фактори като изразена доминация на големи играчи в сектора на търговия на дребно и хлабава фискална политика в условия на напрегнат трудов пазар. Налице е силна прилика с икономическите условия в България.
Приносът на процикличната фискална политика и политиката на доходите за инфлацията у нас са най-силният домашен фактор за инфлацията. Тези причини са коментирани неведнъж, затова нека обърнем повече внимание на ролята на компании със значителна пазарна сила. Инфлацията е макроикономическо явление и по принцип наличието на монополисти в един или повече сектори не води автоматично до общ ръст на цените. Това схващане започна да се променя през последните години при натрупващи се доказателства, че несъвършената конкуренция може да удължи епизодите на инфлация (след първоначален шок) и да позволи на компании, които са системно важни или имат централно място във веригата на доставки, да повлияят на общото ценово ниво. Освен това се смята, че големите компании могат да се възползват от повишените инфлационни очаквания, без които евентуално повишение на цените от тяхна страна носи риска от загуба на пазарен дял. При мащабите на българската икономика подобна хипотеза не може да се отхвърли априори, но тя се нуждае от по-сериозни проучвания, особено в аспекта на мълчаливо съгласуване на цени в период на несигурност. Регулаторите, и по-специално КЗК следва да се ангажират по-сериозно с този проблем.
На база на досегашния опит може да се заключи, че не толкова приемането на еврото, колкото неумела политика биха могли да повишат инфлацията през следващите месеци. В такава среда ключови са очакванията и доверието в способността на институциите да предотвратят опити на компании да се възползват от по-силната си позиция или от объркването на хората покрай въвеждането на еврото. И по двете направления властите засега не се представят убедително.
Какво може да се направи?
Най-важното (не само заради инфлацията) е
да се свият правителствените разходи
– от разходите за издръжка до инвестициите. Когато бюджетните разходи устойчиво надхвърлят приходите, това създава допълнително търсене, а то води до повишени цени. Поради различни финансови фокуси от типа на предварително плащане на корпоративен данък от банките и разходи „под черта“ този натиск у нас е значително по-висок, отколкото се предполага от официалния бюджетен дефицит, закован на тавана от 3% от БВП. Рано или късно трябва да се плати за разточителните бюджетни дефицити от последните години, а е по-добре да се правят икономии, докато икономиката расте. За съжаление, евентуална инициатива за бюджетни съкращения може да дойде само от правителството. А то няма да го направи, ако не е подложено на натиск.
Необходими са мерки за облекчаване на трудовия пазар и
преразглеждане на хаотичните увеличения на заплати.
Подобни мерки биха имали по-бърз ефект от бюджетни икономии, но отново изискват силна политическа воля. Не става дума за временно замразяване на доходите, а за по-дългосрочна промяна, която да установи справедливи правила за увеличаване на заплатите в бюджетния сектор и на минималната работна заплата. Проблемът има няколко измерения: натиск върху разходите за труд в частния сектор, самоподхранваща се инфлация благодарение на механичната индексация и усещане за нарушена социална справедливост. През последните години различни правителства прокараха доста безразборни увеличения на някои доходи за сметка на останалите. Тъй като относителните заплати имат значение и инфлацията намалява реалните доходи на хората с непроменени възнаграждения, това създаде напрежение в редица сектори. Нито ще е справедливо, нито ще е икономически обосновано да се замразят заплатите сега, защото това означава да се узаконят относително по-високите заплати в силовите структури и да се отхвърлят оправданите искания на медици, библиотекари, музиканти и т.н.
На следващо място, автоматичната индексация на определени доходи има не само преразпределителни ефекти (за сметка на тези, които не се радват на гарантирано нарастване на доходите си), но и създава самоподхранваща се инфлация. Редица възнаграждения, включително на депутати и министри, както и минималната заплата, са обвързани с динамиката на средната работна заплата, което създава затворен кръг. Най-малкото, което може да се направи, е да се обсъди отново начина на определяне на минималната работна заплата в съответствие с Директива (ЕС) 2022/2041. Обвързването на минималната работна заплата със средната създава обратна връзка и действа проинфлационно. Отхвърлената алтернатива – обвързването на минималната заплата с медианната работна заплата (тоест заплатата на средния работник), не би подхранвало инфлацията в същата степен, тъй като медианната заплата е позиционен измерител. Подобна промяна ще създаде напрежение, тъй като синдикатите не харесват обвързването на МРЗ с медианната заплата. Директивата все пак позволява съотношението да се фиксира и на по-високо ниво или да се използва повече от един критерий, за да се избегне проблемът с периодичността на данните за медианната заплата. (И както знае всеки разумен управленец, подобни сравнително непопулярни мерки не се предлагат самостоятелно. Една идея, която заслужава внимание във връзка с това, е въвеждане на необлагаем минимум, близък до МРЗ, за сметка на все по-неизбежното увеличаване на данъците.) В други страни се дискутират различни правила за актуализиране на минималната работна заплата, като например двустепенно увеличение или включване на ръста на БВП на един зает във формулата.
При пенсиите също се получиха изкривявания поради натиска да се вдигат минималните нива. Опитът от последните години трябва да ни е научил, че е добре да се придържаме към установените правила (като двукомпонентното швейцарско правило), които създават предвидимост.
В по-дългосрочен план биха помогнали мерки за
увеличаване на предлагането на труд
(преквалификация и други насърчения) и различни решения, включително технологични и законодателни, за по-бързо намиране и започване на работа с цел намаляване на текущата безработица. Навлизането на изкуствения интелект ще направи ненужни редица рутинни чиновнически дейности, макар администрацията още да не е реагирала на тази тектонична промяна. Тя позволява да се предприемат внимателни съкращения в бюджетния сектор, което би увеличило предлагането на труд в момент, когато безработицата е близо до естествената си норма.
Друг канал е свързан със спестяванията и инвестициите.
Поскъпването на жилищата не се отразява на инфлацията в тесен смисъл, т.е. на ИПЦ (макар Евростат да започна експериментално измерване). Но е добре известно, че увеличаването на цените на активите също води до увеличаване на търсенето в икономиката поради ефекта на богатството, а и поради създаването на допълнителни доходи. Следователно поскъпването на имотите е част от проблема за инфлацията. Увеличението на цените на жилищата отразява не само вливането на сиви пари, търсещи реализация преди въвеждането на еврото, но и растящите доходи и липсата на инвестиционни алтернативи поради слабо развития капиталов пазар (тук отново имаме проблем с доверието в институциите). Лихвените проценти у нас са по-ниски от тези в съпоставими страни. Например, ефективният лихвен процент по новите жилищни заеми в левове у нас е 2,43%, докато в еврозоната e средно 3,3%. В такива условия МФ и БНБ могат например да облекчат възможностите за инвестиции на фирми и граждани в държавни ценни книжа. Подобни мерки биха отслабили проблема със свръхликвидността на банковата система, който допринася за увеличени покупки на стоки, финансови и реални активи.
След 1 януари БНБ ще продължи да разполага само с ограничени инструменти като капиталовите буфери и т.нар. макропруденциални изисквания, докато паричната политика ще се определя от ЕЦБ (както е и при валутния борд, с изключение задължителните минимални резерви). БНБ може да засили тези мерки, но това няма да има незабавен ефект. Следователно, тежестта пада върху правителството и неговите решения, свързани с бюджетните разходи и политиката на доходите.
По-меки мерки, които са насочени към инфлационните очаквания и доверието в пазарните механизми и регулаторите, са необходимото допълнение. Тук спадат доброволни кодекси, стикери и различни поведенчески решения. В тази връзка предложеното допълнение в закона за еврото, което изисква ежедневно обявяване на цени от големите търговци на дребно, би облекчило сравненията на оферти и би наказало тези търговци, които опитват да продадат по-скъпо (но не и координираното покачване на цени). Но ежедневното публикуване на актуални ценови листи е разход за фирмите (разход за „менюто“) и се смята, че поради подобни разходи фирмите не променят цените си всеки ден. По-уместно е да се въведе задължение за първоначално подаване на информация към организация, която е заявила интерес да я обработва (не непременно КЗП), а последващото публикуване на цени в машинночетим формат да е само при промяна на тези цени.
Посочените решения задават възможна посока и, разбира се, се нуждаят от допълнителен анализ, конкретизиране и дискусия. Те биха повлияли косвено - върху причините за инфлацията, а не пряко върху цените и, в допълнение, изискват време, за да дадат ефект. Не е ясно дали заради това или поради изначално недоверие в пазарните механизми властите у нас решиха да търсят алтернатива в
директно въздействие върху ценовите равнища.
Но, макар да изглеждат по-бързи и по-ефективни, мерки като фиксиране на цени или на търговски надценки имат доста силни негативни ефекти. Те водят до изкривявания и възможни дефицити, трудни са за прилагане, но са лесни за заобикаляне. Ако все пак се стигне до замразяване на цени, то със сигурност трябва да е краткотрайно (например, за един месец), ограничено (една стока от стокова група, по избор) и ясно. По-дълго или по-широко прилагане ще изисква компенсации, а това е порочен кръг, от който – вече знаем това – трудно се излиза. Що се отнася до фиксирането на надценки, прилагането му на практика е фантасмагория, която ще създаде много проблеми.
Условията към момента изобщо не налагат да се прибягва до директен ценови контрол. Държавата има достатъчно инструменти, за да сигнализира, че може да се справи с инфлацията, без да прибягва до извънредни решения. Такива решения, наред с другото показват отчаяние, а потребителите винаги наказват това.
Повечето от необходимите мерки без съмнение са непопулярни. До голяма степен отсъствието на достатъчна обществена подкрепа за правителствата от последните години обяснява защо сме в това положение. Но политическата нестабилност не може да бъде оправдание за прекомерните бюджетни разходи или за прекомерното говорене, което разпалва страховете от инфлация, вместо да ги потушава.
ИВАНИНА МАНЧЕВА
