иктор Ерофеев е сред най-известните съвременни руски писатели, литературовед, радио- и телевизионен водещ. Лауреат на наградата на името на Владимир Набоков (1992 г.), кавалер на френските Орден на изкуствата и литературата (2006) и Орден на почетния легион (2013). На български са издадени "Добрият Сталин", сборник разкази "Живот с идиот", "Мъжете тирани, мъжете под чехъл". Ерофеев от години изказва позиции против режима в Русия, а малко след началото на войната в Украйна писателят решава да напусне родината със семейството си.
Виктор Ерофеев предостави на Клуб Z правата за публикуване на български език на неговите есета, създадени в чужбина.
Преводът е на Иван Тотоманов.
Ние сме деца на ХХ конгрес на КПСС. Това може да се каже за цялата страна – от потомците на репресираните от Сталин безбройни „народни врагове“, от интелигенцията и средната, проевропейска класа, до чиновниците, кремълския елит и самия Путин. Едните го знаят със сигурност, други само се досещат за него, третите изобщо не искат да си спомнят за това или се правят, че не е вярно, но ако не беше ХХ-ият конгрес на КПСС през февруари 1956 година, на който Хрушчов разобличи култа към личността на Сталин и заяви пред целия свят за чудовищните сталински репресии, Русия щеше да гръмне като огромен парен котел и щеше да се разхвърчи на парчета. Да стреляш срещу ХХ-ия конгерс – това е самоубийство на днешната страна начело с Путин, и това самоубийство става пред очите ни.
През юни 2025 година поредният конгрес на Руската комунистическа партия обяви доклада на Хрушчов за политическа грешка и на практика напълно реабилитира Сталин с очевидното одобрение на високите етажи от администрацията на президента, включително неговия приближен Сергей Кириенко.
Много добре си спомням колко потресени бяха родителите ми навремето от доклада на Хрушчов. През 1956 година живеехме в съветското посолство в Париж. Отначало за доклада (който известно време се водеше засекретен) научи и съобщи френската преса – като за огромна и дори велика сензация. В посолството обаче нарекоха това буржоазна лъжа и измислица, на днешен език - фейк. Мама четеше този „фейк“ в банята, заключваше се там и я беше страх да признае, че страшно й се иска всичко това да е истина. Татко – дипломат и съветник по културните въпроси – тайнствено мълчеше. Ето че обаче в посолството свикаха партийно събрание по нареждане на московското ръководство (такива събрания се свикваха едновременно в целия Съветски съюз) и фейкът се оказа не фейк, а истинска бомба за всички. През 1961 година Сталин беше изваден от мавзолея и наглед всичко с него и около него свърши завинаги – адът на политическия му режим стана трагична очевидност.
В Русия обаче очевидността няма кой знае какво значение, ако противоречи на националния мит за уникалността и изключителността на руския свят. Тъкмо този мит възкреси Сталин като бог на великата победа. Днес обаче със Сталин нямаш никакви шансове за бъдещето. Колкото повече Сталин – толкова по-малко шансове. Впрочем защо да си мислим за бъдещето, след като на първо място трябва да мислим за лоялността към господаря в Кремъл?
Днешният шеф на руските комунисти, 81-годишният Генадий Зюганов, с когото много пъти съм се срещал в Москва на различни телевизионни дебати, през последните години ставаше все повече и повече сталинист, но според мен не защото си е роден поклонник на вожда на народите, а защото към реабилитацията на Сталин се породи голям военно-патриотичен интерес. За Сергей Кириенко пък, който беше вкаран в голямата политика от политика-реформатор и дисидент Борис Немцов, наистина е трудно да се каже, че по душа е сталинист. Той е, така да се каже, сталинист поради това, че Сталин може да е нужен не само на компартията, но и на самия Путин. Всъщност обаче реабилитацията на Сталин прави системата на Путин противоречие само по себе си.
Бихме могли да кажем, че от гледна точка на Сталин Путин и цялата му компания са хъшлаци, дорасли до едри буржоа, влюбени в разкоша и началническата простащина. Путин клони към имперските постижения на Сталин, това е вярно, но персоналната му философия – мечтата за собственото му политическо безсмъртие – е крайно егоистична, по принцип няма идейни съюзници, и колкото повече той се приближава към сталинския мит, толкова повече се превръща в пародия на ролята на император.
Междувпрочем, както навремето казва един грузински театрален режисьор, който по времето на Сталин поставя в МХАТ спектакъл за Ленин и Сталин, в който Ленин непрекъснато иска от Сталин съвети по всички важни политически въпроси, та на въпроса на свои колеги след спектакъла: защо е направил така в разрез с историческата истина, режисьорът казва следното: в небето две слънца няма. Та и сега така: реабилитирането на Сталин в никакъв случай не бива да засенчва главната фигура на Русия – и не само на Русия – Путин.
