Те не са затвори, но имат решетки. Не са казарми, но има режим и наказания. Не са домове, но ги наричат така. Българските интернати, приюти и домове за деца, лишени от родителска грижа, от десетилетия представляват паралелен свят, в който изоставени деца се възпитават чрез страх, а институциите, вместо да ги спасяват, ги вкарват в цикъл на насилие, отчуждение и социална изолация. И последният случай от Варненци отново ни каза: системата не просто не работи. Тя е опасна.

Хроника на ужаса: Изнасилване, глад, страх

По неофициална информация 16-годишно момче е било жестоко изнасилено от три по-големи момчета в интерната. Това е само един от многото случаи, които се твърди, че са системно прикривани от ръководството.

Разследвания, базирани на сигнали от УНИЦЕФ и Българския хелзинкски комитет, разкриват още:

* деца са пребивани и заключвани с дни в стаи без достъп до светлина, вода или храна
* наказвани са с тежък труд и пълна изолация
* унижавани са и оставяни без никаква медицинска или психологическа помощ

Проверката, която разкрива всичко

На 24 юли, след тревожни сигнали, омбудсманът Велислава Делчева извършва внезапна проверка в интерната. Констатациите са стряскащи:

* Температура в стаите – 39°C, без климатици или защита от жега
* Матраци – изтърбушени и мръсни
* Баня – в окаяно състояние, за разлика от тази на персонала
* Всички деца – подстригани нула номер
* Психолог – няма. Децата дори не знаят какво е това
* Храната – недостатъчна. Гладът – постоянен спътник

Данните са официални – от доклада на омбудсмана.

Едно от децата е с насинено око. 

Върху една от масите в интерната, друго дете е надраскало с пирон:

„Аз идвам оттам, където никой не издържа. 90 на 100% си остава в калта. Но родих се, мамо, воин, и ти обещавам, че каквото и да става, няма да се предам.“

Според писмото на омбудсмана, адресирано до главния прокурор, ДАЗД и други институции:

„Сред събраните данни има твърдения за физическо, сексуално и психическо насилие, извършвано както от служители, така и от други деца…“

В заключение, Велислава Делчева настоява за:

* Разследване от прокуратурите в Силистра и Сливен
* Разпити на всички деца в защитена среда (синя стая)
* Мултидисциплинарна оценка на състоянието им
* План за незабавно закриване на интерната

Снимка: Интернат Варненци

Карта на интернатите: между изолация и институционално безразличие

Интернатите у нас са малко, но токсични. България разполага с:

* 2 възпитателни училища-интернати (ВУИ) – едно за момчета и едно за момичета, с общо 82 деца (70 момчета и 12 момичета), които са извършили системни престъпления и са оставени на произвола на съдбата;

* 1 социалнопедагогически интернат (СПИ) – в село Варненци, област Силистра, който приема момчета с по-леки постъпки – най-често заради занемарено поведение, липса на образование и крайна социална изолация.

И трите учреждения са под шапката на Министерството на образованието и науката. Настаняването в тях е най-крайната мярка според Закона за борба с противообществените прояви на малолетни и непълнолетни и става само след съдебно решение.

Предложенията идват от местни комисии, които анализират поведението на подрастващите, работят с преписки от прокуратурата и предлагат мярка „интернатизация“, за да се избегне по-сериозна криминализация.

СПИ-то във Варненци, по документи, не е наказателна институция, а „възпитателна“. Там уж трябва да се работи с децата, да бъдат върнати в образователния процес, да се научат на базисни социални умения. Но реалността е друга. Момичетата изобщо не могат да бъдат приети, тъй като СПИ за момичета е закрит. 

Само за последните 25 години има едва 6 случая, при които подрастващи са се върнали отново в интернат. Част от тях вече са попаднали в затвора. Това показва, че тези институции не само не спасяват децата, а в голяма степен ги отглеждат за затвора.

Снимка: БГНЕС

„Такъв тип интернати не трябва да съществуват“ – Слави Михайлов пред ФрогНюз

Слави Михайлов от Националното сдружение на сираците, който е израснал в дом, говори открито и без колебание за мащаба на проблема. В интервю за ФрогНюз той категорично заявява, че сегашните възпитателни мерки в интернатите са крайно недостатъчни и често липсват изобщо.

„След разговори с хора от Тутракан, това, което се случва там, за тях е напълно нормално. По отношение на психическото, физическото и сексуалното насилие – няма съмнение, че е имало такива случаи, но лошото е, че трудно могат да се докажат“, обяснява Михайлов.

Той подчертава липсата на контрол и ниското заплащане на служителите като основни фактори за системните проблеми.

Споделя и горчивия си опит с институциите, които многократно са констатирали нарушения, но не предприемат адекватни действия. Според него, интернатът във Варненци трябва да бъде закрит, а виновните наказани.

„Децата непрекъснато ни разказват, че изкарват пари с детски труд, което е експлоатация“, допълва Михайлов.

Той споделя и болезнени лични наблюдения от работата си с децата, които често са гневни и са озлобени и липсва сериозна работа за тяхното възпитание и социализация.

„Никой не им обяснява, че в този живот трябва да дадеш нещо, за да получиш. Без дисциплина и подкрепа, рискуваме да създадем поколения, които ще се връщат към престъпността и улицата.“

Според него, дори редовни психологически сесии не могат да излекуват травмите на децата от Варненци без цялостна промяна и връщането им към семейната среда, където трябва да има подкрепа и програми за социална интеграция.

„Българските интернати не са интернати, това са бунища. Това са институции, които произвеждат престъпници“, завършва Слави Михайлов.

А как се справят другите?

В страни като Норвегия, Германия или Франция, моделът е напълно различен. Там работата с деца в риск е фокусирана върху индивидуални рехабилитационни програми, семейни терапевти, ежедневно проследяване, образователни и културни дейности. Услугите са интегрирани между образование, социална грижа и психология. Интернати в смисъла, в който ги познава България, просто не съществуват.

Детството в институция не е трудно. То е насилствено, унизително и дълбоко самотно. Детето, което излиза оттам, не излиза „поправено“. Излиза наранено, разгневено и без доверие в никого.

Това не е просто институционален проблем. Това е морално крушение. Един народ, който не може да се погрижи за най-уязвимите си деца, не може да се нарече цивилизован. И когато от години се знае, че децата в тези интернати са бити, изнасилвани, държани гладни и неграмотни – и никой не реагира – въпросът вече не е „Как?“, а:

Докога?

Констанца Илиева