Днес има риск от втори Девети септември, но в „софт“ вариант, смята Георги Лозанов. Той изрежда осемте признака на днешната автокрация и обяснява колко валидни са те за България.
Напоследък се чувствам като в онзи виц за съпрузите, които попитали някакъв човек колко е часа и след като той им отговорил, че е три, съпругът се обърнал към жена си: Аз какво ти казвам от сутринта!
Та и аз откога казвам, че има риск от втори Девети септември, но в „софт“ вариант, тъй като диктатурата е хибридно смесена с демократични практики. При това заплахата е, както отвън по линията на синдрома „Копейкин“, така и отвътре по линията на синдрома „Магнитски“. Все от власт, упражнявана не по процедура (в обществен интерес), а на сила (в частен интерес). Разбира се, има значение степента на насилие (физическо, икономическо, идеологическо), което властта си позволява. Изстъпленията на „Възраждане“ например срещу Европейската комисия в София не можаха, но арестът на варненския кмет изглежда „преви клона“ и вдигна нивото на гражданска тревожност, така че понятието „диктатура“ влезе в публично обращение.
Впрочем, рискът от упражняване на власт с насилие не е местен, а световен проблем. През 2022 година журналистът от „Файненшъл таймс“ Гидиън Рахман издаде бестселъра „Епохата на автократите“, в който описва как автократите в задочен заговор срещу либералната демокрация настъпват не само в Азия и Латинска Америка, но дори в държави от ЕС и в САЩ след избора на Тръмп. При класическата автокрация (в съгласие с етимологията на думата – сам-управлявам) властта е съсредоточена в един лидер, който решава всичко – от едрото до дребното, без да се съобразява със закони и права. Днес той може да е и в „съзаклятническа“ група, застанала в центъра на мрежи от зависимости и влияния, което сближава съвременните автокрации с олигархията (управление на малцина). Те за разлика от миналото гледат да крият диктаторската си природа под фасадния облик на демокрации, като представят управлението на малцина (един) за воля на мнозинството. Затова автократите „по условие“ са популисти и твърдят, че правят всичко „за хората“, за да получат срещу спорадични жестове към тях цялата власт за себе си. Но колкото повече власт се съсредоточи в ръцете на по-малко хора, толкова е по-голямо насилието, необходимо да я задържат. И от един момент нататък и да искат не могат да я пуснат, защото, ако тя се върне към процедурните си форми, те отиват в затвора. Затова Путин, например, няма как доброволно да прекрати войната преди да превземе Украйна и няма как след това да не продължи нататък.
Белезите на днешната автокрация и България
От книгата на Рахман (издадена на български език от „Сиела“ през 2024 г.), която прави в съпоставка политически портрети на единадесет по-изявени или по-срамежливи автократи, могат да се изведат устойчивите белези на днешната автокрация и да се види доколко са валидни за България. По степен на задължителност те са:
- Преследване на опозицията (включително със затвор и убийства)
- Отнемането на независимостта на съдебната система
- Превръщането на управлението в семеен бизнес или на кръг от приближени с толериране на корупцията
- Овладяването на медиите и разпространяване на фалшиви новини, алтернативни факти и конспиративни теории
- Фабрикуването на вътрешни и външни врагове
- Дискредитиране на интелектуалните елити и неправителствените организации
- Култ към личността на лидера
- Използване на религията за политически цели
Първият белег е особено показателен, защото по замисъл пречка за придобиването на цялата власт е съществуването на опозиция, която на всяка цена трябва да бъде спряна, ако влиянието ѝ нарасне, както стана с Алексей Навални в Русия или с Екрем Имамоглу в Турция. ПП-ДБ нямат кой знае какво влияние за момента, но са единствената опозиция в защита и на двете „червени линии“ пред автокрацията, което естествено превърна площадната подкрепа за арестувания кмет от ПП в протест срещу „пълзяща диктатура“.
Вторият белег е пряко свързан с първия – за да спреш опозицията, а и въобще опонентите и конкурентите си, трябва да можеш да използваш за целта репресивния апарат на държавата, което я превръща в „дълбока държава“. Блокирането у нас тъкмо на реформата, която трябва да гарантира независимостта на съдебна система, оставя „послевкус“ на автокрация. От ПП-ДБ поискаха закриването на Антикорупционната комисия – най-новия герой в тази проточила се сага, защото именно той, според генерал Атанасов, действа като „партиен орган за разправа с опозицията“. Делян Пеевски изненадващо подкрепи предложението, вероятно разбрал, че най-бързият начин да компрометира някого е да застане до него (още се помни „мазното кафе“, което е пил с Христо Иванов). А и, както е казал поетът по друг повод, един ще падне, друг ще го смени…
Автократите използват властта си, за да генерират внушителни финансови ресурси, с които да поддържат, освен за личното си състояние, и мрежите от зависимости и за влияние. Това може да стане само със средствата на корупцията, която пък предполага „придворни“ олигарси или „обръчи от фирми“, според признанието на Ахмед Доган. ДПС навярно най-много е допринесло за устойчивата ни корупционна репутация, която на политически език се превежда с термини като „олигархия“ и „автокрация“.
Овладяването на медиите се осъществява с икономически, политически и съдебен и натиск (непокорните не трябва да оцелеят) като в най-чист вид е постигнато в Русия, където до народа достига само пропагандата с нейните опорки – те формират мисленето му и го превръщат в тъй наречения „дълбок народ“. В отворени общества като нашето подобна цензура не е възможна, но през медиите (и особено през социалните мрежи) се разпространяват необходимите конспиративни теории, алтернативни факти и фалшиви новини, така че „истината просто да се превърне в една от многото версии на събитията“, по думите на Рахман.
Журналистите и коментаторите, лоялни към власт, която се упражнява с насилие, стават нейни съучастници, а медиите, дали им турбина, стават нарушители на закона, който не им позволява да „възхваляват или оневиняват жестокост или насилие“. Първи трябва да се сетят за това поддръжниците на Путин. След тях журналистите и коментаторите, които се изявяват като пиари, и пиарите, които се правят на журналисти и коментатори.
„Горещият фронт“ между автократските режими
Войната в Украйна е „горещият фронт“ между автократските режими начело с кремълския и либералната демокрация, превърната от тях в геополитически враг номер 1, чийто край се очаква да дойде с победата на Путин. От коя страна на фронта стои България се вижда по лоялността ѝ към ЕС. А вътрешнополитически враг може да се окаже всеки, оспорил властовото статукво, за което трябва да плати не само политическа, а човешка цена. По този повод цитирах мисълта на Коко Азарян: „Представяш ли си какъв би бил животът, ако чувстваш болката, която причиняваш“.
На местна почва интелектуалните елити и неправителствените организации се дискредитират съвсем по кремълски образец – облепват се с етикети като „грантаджии“, „соросоиди“, „умнокрасиви“, натоварени преди това от пропагандата с измислени вини. За малко да ги обявят и за „чужди агенти“, според путиновия закон, внасян периодично от „Възраждане“, който последния път не мина, но следващия…
И в България има култ към личността, но вътрешнопартиен и то в отделни партии. Опитите им да го изнесат на национално ниво обаче не са спирали.
С употребите на религията също не сме го докарали още до руското дередже, където РПЦ е станала поделение на държавната власт. Но политическите реверанси към нашата църква водят натам, за което висшият клир съвсем не изглежда да има нещо против. Това е и сред причините за подозрителността към въвеждането на религията като учебен предмет – да не е по русофилия.
