Задържането на варненския кмет Благомир Коцев предизвика началото на протести срещу употребяването на правосъдието за политически цели. Това, което знаем за разследването и събитията около задържането на обвиняемите под стража, е важно за анализ и осмисляне на проблемите от гледна точка на възможна, ефективна и дългосрочна стратегия за реформа на правосъдието.
Какви да са приоритетите и върху какво да се фокусираме, за да излезем от порочния кръг, в който се въртим вече повече от десетилетие. Накратко, изводите, които могат да бъдат направени са следните:
Коренът на проблема е прокуратурата, така както е ясно за всеки непредубеден наблюдател през последните двадесет и пет години, и единствено реформа на прокуратурата може да доведе до позитивна промяна.
Надеждата, че съдът ще осъществява по-активен контрол върху прокуратурата, е нереалистична и стратегия, базирана върху такова очакване, не би била успешна.
Промяната на системата на правосъдие може да дойде само през политически натиск и надеждата е в инстинкта за справедливост на българския избирател.
Анализът на случилото се започва с въпроса: има ли нещо ново в действията на Комисията за противодействие на корупцията и прокуратурата по това дело? Отговорът е много категорично „не“ - няма нищо ново. Такива „поръчкови“ разследвания, целящи решаване на бизнес или политически спор, а не реализиране на наказателно правосъдие, са толкова много през последните двадесет и пет години, че няма нищо изненадващо в метода на действие.
На базата на минимални доказателства и без сериозно разследване, се правят претърсвания, повдигат се обвинения и се иска задържане под стража. Истинската цел е медийната буря и институционалното сплашване да създадат достатъчно натиск върху „мишената“ на операцията, която да се огъне или да бъде уязвена достатъчно, за да се постигне търсеният бизнес или политически резултат.
Наказателното производство след това става безинтересно за разследващите, а и след като няма събрани сериозни доказателства, се влачи максимално дълго, за да бъде забравено. След прекратяване или оправдателна присъда, пострадалият води иск за вреди срещу прокуратурата и прокуратурата плаща обезщетение от джоба на българския данъкоплатец. Ако все пак сега има нещо ново в този добре отигран сценарий, то е, че в минали акции обикновено „мишената“ беше бизнесмен или отделен, неособено високопоставен политик.
Какво в конкретния случай с варненския кмет дава основание да се твърди, че няма сериозно разследване?
На първо място хронологията на разследването и следващите от нея сериозни логически противоречия в обвинението. По думите на основния свидетел, сигналът е подаден през ноември миналата година за опит за получаване на подкуп, който от времето на провеждане на обществената поръчка би трябвало да е поискан през август миналата година. Разследването на разговор, случил се няколко месеца по-рано, е очевидно невъзможно. Разследване на реално платен подкуп от спечелилата обществената поръчка фирма би бил възможен, но това би било различно разследване.
Изнесените от прокуратурата доказателства не позволяват да се заключи, че от ноември досега е имало активно разследване. Няма събрани доказателства за плащания, няма и анализ, който да обосновава корупция - доколкото се разбра, голямо количество документи са представени, но в напълно необработен вид и без ясна теза какво те доказват. Няма специални разузнавателни средства, или ако е имало такива, не се представя резултат от тях, съдържащ данни за корупция. Вместо това се разчита на съмнителен, незнайно как направен запис. Активирането по разследването става непосредствено преди повдигането на обвинението и е ограничено до разпит на съвсем малък брой свидетели – четирима, според медийните информации. Това е впечатляващо непълно и непрофесионално разследване на корупция.
В допълнение, подсъдността е „преместена“ от Варна в София на базата на напълно неясни и неизяснени фактически основания.
От публично изнесената информация, наличните доказателства се свеждат до свидетелските показания. За едно корупционно разследване, това само по себе си е изключително странно. Свидетелските показания имат преди всичко подкрепяща роля, защото обичайно не са достатъчно надеждни. В конкретния случай, основният свидетел има много сериозен икономически интерес и поради това достоверността на нейните показания по дефиниция е проблематична. Друг ключов свидетел твърди, че върху него е оказан натиск да даде конкретни показания, със заплаха да му бъде повдигнато обвинение, за каквото има достатъчно данни (на базата на показанията на първия свидетел). Този елемент е особено притеснителен.
По закон българската прокуратура е длъжна да повдига обвинение, ако има доказателства за извършено престъпление
– тя няма право на собствена преценка дали да го направи или не.
Именно това принципно положение е и основният аргумент на прокуратурата защо не трябва да има контрол от страна на изпълнителната и законодателната власт върху нея. От това, което знаем публично, за бившия заместник - кмет на Варна има повече доказателства, отколкото за кмета (дали са достатъчни е съвсем друг въпрос). Но той е свидетел, а не обвиняем, на чиито показания се крепи обвинението срещу кмета. Злоупотребата с правомощия е институционализирана до степен това на никого да не прави впечатление.
Делото срещу варненския кмет отговаря напълно на логиката на „поръчковите“ разследвания. Целта не е ефективно осъждане за корупция, а осъществяване на бизнес или политически натиск и основната битка се прехвърля от доказването на обвинението върху задържането. За да може да се осъществи необходимият медиен и институционален натиск, трябва да има задържане. По принцип въпросите, на които трябва да се отговори в това производство, не са сложни и се свеждат до три:
- има ли обосновано подозрение;
- има ли опасност от бягство;
- има ли опасност от влияние върху разследването.
Резултатът от изместването на фокуса по подобни дела е, че заседанието по определяне на мярката за неотклонение се превръща в огромен спектакъл, продължаващ до късни среднощни часове, с пледоарии по-дълги от тези в един процес. Сама по себе си, тази продължителност е вече индикация за дисфункционалност.
Решението за задържането под стража на обвиняемите по делото срещу варненския кмет следва една консервативна съдебна логика и практика. Правният стандарт е, че на първоначалния етап на разследването не се изискват много сериозни доказателства за извършено престъпление - достатъчно е да има подозрение. И за да не се попречи на разследването, което се презумира, че е в обществен интерес, рискът от повлияване на разследването се тълкува в полза на разследващите. Този стандартен подход на съдилищата отказва да види разследването в неговата цялост - как е протекло, има ли данни за злоупотреби с правомощия от разследващите, подсъдност, начин на събиране на показания, има ли данни за превратни мотиви на разследващите органи.
Основният аргумент на съдилищата в защита на този ограничен, стандартен подход, е равното прилагане на закона. В огромния брой производства, съдилищата не се занимават с това да изследват дали разследващите са злоупотребили с правомощията си. Дали това е правилният подход от гледна точка на прилагането на гаранциите за основни права от съда, е отворен въпрос. Прилагането на стандартния, ограничен подход по дела с особена обществена значимост, касаещи демократичните права на голям брой български граждани, без да се анализира разследването като цяло, не е безпроблемно.
Това, което ми се струва по-важно, обаче, е че съдийската гилдия като цяло по-скоро се разпозна в прилагането на стандартния, ограничен подход и възприе публичното недоволство от решението като натиск върху съда, застрашаващ съдебната независимост. Съдиите трудно коментират решенията на свои колеги поради професионална солидарност, която е необходим елемент от съдийската независимост. А и защото такъв коментар изисква цялостно и детайлно позоваване на конкретните факти, което без познаване на цялото дело е винаги проблемно.
Общите призиви за зачитане на съдийската независимост, обаче, не отговарят на общественото възприятие за несправедливост, което е конкретно, по конкретното дело. Така или иначе, посланието е, че в такива производства не може реалистично да очакваме по-активна роля на съда.
И ако искаме да запазим независимостта на българският съд и гаранциите, които дава в последващите производства по продължаване на задържането под стража, където съдът обичайно започва да става по-взискателен, и гаранциите за справедлив процес в процеса по същество, обществото трябва да е по-сдържано в критиката си и да не руши и без това крехкото доверие в съда.
Това е много важно от гледна точка на мисленето ни за дългосрочната стратегия за реформиране на правосъдието в България, ако не искаме отново да пропилеем енергията на българския избирател, който много точно разпозна и реагира на злоупотребата с власт на разследващите и несправедливостта.
Основните проблеми са в разследването
Този случай е пореден пример за това, че основните проблеми са в разследването, ръководено от прокуратурата. Той показва също, че съдът няма капацитета да осъществява по-засилен контрол върху разследващите и прокуратурата и е достигнал лимита си.
Друг видим скорошен пример е провалът на механизма за разследване на Главния прокурор. Предходните опити за промяна позволиха да бъдат разпръснати по много теми, опитвайки се да решат всички възможни въпроси, свързани с правосъдието и отвъд тях. По този начин загубиха фокуса от основния проблем, реформа на прокуратурата, и по този начин позволиха по-лесно да бъдат блокирани. Ако не искаме това да се повтори, не трябва да се изпуска фокусът от там, където е основният проблем, прокуратурата. И ако съдът реалистично не е в състояние да осъществява по-засилен контрол върху разследването, а такъв контрол очевидно е необходим, то той ще трябва да бъде осъществяван от някоя от другите власти.
Йонко Грозев е съдия в Европейския съд по правата на човека (ЕСПЧ) от 2015 до 2024 година. Той завършва право в Софийския университет „Св. Климент Охридски“ през 1991 г., след това защитава магистърска степен по право в Харвардския университет в САЩ. Грозев е сред учредителите на Българския хелзинкски комитет (БХК), както и на Фoндaция „Дocтъп дo инфopмaция“. Бил е член на Cъвeтa нa диpeĸтopитe нa „Бългapcĸи aдвoĸaти зa пpaвaтa нa чoвeĸa „отличен с Международна награда за защита на човешките права от Американската асоциация на юристите.
Йонко Грозев
