„Въпросът не е кога ще започне Третата световна война. Въпросът е дали сме способни да разпознаем нейния ход и структура, докато тя все още не е достигнала решаващата фаза. За повечето аналитични структури извън театрите на войната тази фаза все още се счита за бъдеща. За нас тя вече продължава повече от три години — и ако трябва да бъдем честни, то нейните очертания започнаха да се формират много преди това.
Желанието на държавите от авторитарния блок (Русия, Иран, Северна Корея, Китай) да постигнат своите интереси със сила нараства пропорционално на пропастта, която колективният Запад показва в своята отбранителна способност. САЩ се опитват да прикрият тази пропаст с внезапна промяна на курса, но това ще доведе само до по-лоши последствия и до увеличаване на вероятността за преминаване към силов сценарий за изясняване на отношенията между Пекин и Вашингтон около Тайван.
След края на Студената война западните държави стимулираха в Европа програма, която може да се нарече умерено, но последователно разоръжаване. Това се отнасяше не само за Украйна, но и за много други страни от Централно-източния регион. Реториката, подкрепена с пари и символични обещания, беше проста: демокрация вместо армия, интеграция вместо безопасност, мека сила вместо военен баланс. Цялата архитектура на тази стратегия се основаваше на предположението, че светът е излязъл от фазата на големите войни и, че основната опасност е политическата нестабилност и нереформираните режими. Такава структура просто не можеше да реагира реално адекватно нито на войната в Грузия през 2008 г., нито на началото на войната в Украйна през 2014 г. Тя изключваше самата възможност за тези събития, които я разрушиха като модел на възприятие.
В този контекст не просто водеха Украйна към Запада - успоредно с това тя беше водена към институционална и безопасна беззъбост, когато държавните елити се ориентираха към достъп до финансова помощ, а не към изработване на собствен стратегически субектен курс.
Разоръжаване от ядрено оръжие, демонтаж на съветската отбранителна инфраструктура без подходяща замяна, съкращаване на боеспособните части, делегиране на логиката на сигурността на външни структури - всичко това не беше предателство в класическия смисъл. Това беше част от системната западната стратегия, която се основаваше на погрешния модел на света, където за ключов ресурс се считаше дипломацията, а не принудата.
САЩ „предадоха“ Украйна не през 2025 г. Те я консервираха в логиката на миналото още от края на 90-те години, когато активно промотираха опростена формула: ако искате да влезете в НАТО или ЕС, трябва да сте слаби във военно отношение, „прозрачни“ за наблюдателите и реформирани в политическо отношение. На политическата и икономическата компонента се обръщаше ключово внимание, а логиката на сигурността и геополитиката просто се изваждаше извън скобите: войни вече не се планират изобщо. Сигурността в такъв подход се разглеждаше по-скоро като условен бонус, а не като стратегическа инфраструктура. Този модел беше екстраполиран почти на цяла Европа, където армиите се превърнаха в бюрократизирани структури с ограничена автономия и напълно зависима логистика. В резултат на това малките бюрократизирани армии консумираха по-малки количества продукти на военно-промишления комплекс, което доведе до деградация на отбранителната промишленост на колективния Запад.
Най-лошото в тази ситуация дори не е, че Западът е подценил заплахите. Проблемът е в друго - той сам е формирал регионалната архитектура без способност да противодейства на широкомащабен конфликт. Беше създадена геополитическа илюзия, в която демокрацията сама по себе си трябваше да бъде щит. Но демокрацията не е оръжие. Тя е начин на организация на обществото, който се нуждае от въоръжена подкрепа, ако иска да оцелее в свят на конфликти. И когато тази илюзия започна да се руши, нито една от структурите – нито НАТО, нито ЕС – нямаше готов модел за реакция на пълномащабна война в източната част на континента.
Украйна се оказа в центъра на това разрушение. Но за разлика от повечето страни, които все още са в състояние на стратегическо отричане, ние сме принудени бързо да изградим нова реалност със собствените си ръце. И тази реалност вече не предполага зависимост от системата за колективна сигурност в нейния традиционен вид. Днес Украйна не е само обект на атака или фронт на отбрана.
Тя се превърна в център на хибриден конфликт от ново поколение, където се тестват не само армиите, но и самото понятие за държавна и военна ефективност. Въпросът за голямата война не е въпрос на професионални армии и мигновени прецизни удари, които слагат край на конфликта за два часа. Това е способността да се водят дълги и ресурсни кампании една след друга.
Украйна трябва да премине от позицията на получател на сигурност към статута на донор. Тоест – не само да се защитава, но и да изнася решения, които са били формирани не в мирни кабинети, а на фронта, при пълно сриване на старите бойни устави. Просто защото за войната на бъдещето в света няма къде другаде да се подготвим. Западът няма да може да изучи реалностите на бъдещата война, дори и да разполага с най-добрите учебници по военно дело. Украйна и нейният опит са единственият шанс за Запада да не загуби войната за бъдещето на света поради фактори, които не са отчетени в класическия подход от учебниците на военните академии.
Условията, в които се формираше Азов, изключваха комфорт и лоялност. До пълномащабната война ни се налагаше да се борим не само с врага, но и постоянно да отстояваме своя модел на водене на бойни действия пред представителите на командването, които понякога се опираха на класически и дори остарели подходи. Липсата на ресурси, постоянните ограничения на фронтовата линия, информационните атаки, ограничената подкрепа от чужбина - това не са външни обстоятелства, а постоянни условия на съществуване, на които беше даден ефективен отговор. Този отговор е във формирането на среда, където вземането на решения се осъществява на базата на хоризонтална автономия, а дисциплината се държи не на формална йерархия, а на ефективност.
Моделът на Азов е асиметрична институция, която действа в рамките на редовната армия, но запазва свойствата на гъвкавост, които са характерни само за мрежовите структури. В това се състои нейната стратегическа ценност. Говорим за армиите на бъдещето – именно такива среди ще бъдат тяхното ядро. Не корпуси по каталога на НАТО, а подразделения, способни бързо да реагират, да се трансформират, да действат автономно и безспирно, дори при пълно отделяне от основните сили. Именно тук примерът на Азов придобива ключово значение. Азов не просто оцеля в хаоса, той изгради собствена адаптивна архитектура на водене на война.
В глобален мащаб това означава следното: Азов не е локален феномен, а прототип на армията на новата епоха. Епоха, в която класическите държави се сблъскват с размиване на фронтовете, в която ударите се нанасят не само с оръжие, но и с информация, в която ключова роля играе не техниката, а управленската култура. И именно тази култура определя кои ще успеят да оцелеят в голяма война и кои ще бъдат принудени да капитулират без бой.
Войната на бъдещето не е обмен на ядрени удари. Това е конфликт за контрол над логиката на адаптацията, за възможността да останеш ефективен в кризисен свят. Украйна, като театър на тази война, вече се превърна в поле за изпитване на такива модели. И опитът, натрупан тук, ще бъде използван на други фронтове, не само нашите. Това вече е видно от интереса на военните на Тайван, от новите концепции за военни реформи в Източна Европа, от нарастващия интерес към автономни бойни структури. Нашата задача е не само да издържим. А да структурираме опита, да го предаваме, да го внедряваме на следващите нива. И тези, които вече са показали ефективност в новата война, в частност структури като Азов, трябва да станат не само оперативен ресурс, а субект на стратегическо моделиране на бъдещето.
Войната продължава. И в нея печелят не онези, които всяка нощ изстрелват стотици шахеди по жилищни многоетажни сгради и гражданска инфраструктура. А онези, които освен с ракети и дронове, разполагат с институции, които създават условия за бърза адаптация и развитие в среда, където другите просто изчезват. Тези, които въпреки всичко оказват съпротива и са способни мигновено да противодействат на ентропията на статусквото.
Б. ред. - Аналитичната статия на полковник Денис Прокопенко - Редис – командир на 1 корпус на Националната гвардия на Украйна – Азов, е публикувана в изданието Украинска правда. Предлагаме ви я в превод на Горица Радева.
