Пруският военен теоретик Карл фон Клаузевиц (1780-1831) описва войната като „продължение на политическите отношения“ и „тяхното осъществяване с други средства“. Тезата му очевидно не е загубила своята актуалност.

На фона на израелско-иранската война, започнала на 12 юни, цели три страни от БРИКС (Русия, Иран и Индия) са въвлечени в различни военни конфликти; алиансът НАТО почти се е превърнал в участник във войната в Украйна; Израел, като аванпост на Запада в Близкия и Средния изток, се сражава едновременно на няколко фронта; а перманентните граждански войни в Судан, Етиопия и другаде временно остават на заден план.

Войната е променящ се феномен. По времето на Клаузевиц тя се трансформира от кабинетна в народна война; през ХХ век хипертрофира до тотална война, а през 1945 – и до атомна война. След двете американски атомни бомбардировки над Япония последната сякаш се превърна в табу, но войната, като такава, въобще не изчезна. В периода между1945 и 1989 в държавите от Глобалния Юг, който тогава беше известен като Третия свят, е имало над 150 големи въоръжени конфликти – т.е. горещи войни в рамките на студената война, повечето от които бяха своеобразни прокси войни между глобалните съперници САЩ и СССР.

След разпадането на Съветския съюз и разпадането на социалистическия лагер през 1990 последва кратък еднополюсен период, когато само САЩ и техните съюзници имаха възможността да нарушават международното право, без да носят отговорност за това. Христоматийни примери в това отношения бяха Афганистан и Ирак, както и интервенциите на Балканите. В началото на ХХI век обаче, този еднополюсен период приключи.

Всички опити за забрана на войните и използването на военна сила се провалиха. Древното правило jus ad bellum, т.е.правото да водиш война при наличието на реален претекст за това (casus belli) всеки път се оказваше по-силно от тях. Дори забраната за употреба на сила в международните отношения, залегнала в Устава на Организацията на обединените нации, приет през 1945, след световната война, която формално е задължителна са всичките 193 държави членки на Световната организация, не можа да предотврати нито 150-те войни, водени в периода 1945-1990, нито онези, които избухнаха след това.

Възходът на превантивните войни

Напротив. Докато през 90-те години на миналия век чуждестранните интервенции бяха обявявани за „мироопазващи“ мерки, днес превантивните войни с нападателен характер са по-популярни отвсякога. Такъв беше случаят с избухването на военните действия между Русия и Украйна през февруари 2022. Ситуацията с Израел и Иран не е много по-различна. Иран не притежава оръжия, които биха могли да представляват ядрената заплаха, която Израел използва, за да оправдае атаката си. И в двата случая атакуващата страна оправдава действията си с необходимостта да отстрани превантивно хипотетична заплаха.

В публикуваната си наскоро във вестник Welt am Zontag статия, главният изпълнителен директор на медийната група Springer Матиас Дьопфнер оправдава израелската атака с хипотетичната „война на цивилизациите“. Според него, ако Израел не постигне целите си, „светът ни бързо ще се промени“. Дьопфнер интерпретира критиките към военните действия на Израел в ивицата Газа като размяна на ролите на жертвата и престъпника. Той твърди, че „ние“,т.е.  Германия или Западът, като цяло, уж „губим културната борба, която всъщност отдавна се е превърнала във война на цивилизациите“.

Коментирайки случващото се в Украйна, ръководителят на Springer изразява съжалението си за липсата на „решителна съпротива от страна на Запада в ранните дни на конфликта“, започнал през февруари 2022. С други думи, според него, Западът е трябвало да предостави военна помощ на Украйна, която не е член на НАТО, само заради привързаността си към идеята за войната на цивилизациите. При това Дьопфнер е съвсем сериозен, твърдейки, че: „Веднага щом Израел падне, фокусът ще се прехвърли върху Европа и Америка. Ислямистите подготвят това от десетилетия. (...) Атаките са насочени срещу нашите ценности, нашия начин на живот.“ Тоест, в интерпретацията на Дьопфнер, войната на цивилизациите е отговорът на Запада на джихада на ислямистите.

Всъщност, това, което глобализираният свят преживява в момента, е отхвърлянето на така наречената Вестфалска система. Наречена така по името на Вестфалския мирен договор, който слага край на Тридесетгодишната война през 1648, тя все още служи като основа на един световен ред, основаващ се на идеята за суверенните държави. Както е известо, Вестфалският мир бележи и края на европейските религиозни войни. Неслучайно един от основополагащите му принципи е идеологическото и религиозно самоопределение на държавите и техните граждани.

Наднационалната ислямска общност (уммата) обаче, не може да се примири с това. Концепцията за суверенната държава, в сегашния и вид, е европейска конструкция. В един глобализиран свят тази конструкция е подложена на натиск, особено в конфликта с исляма. Това е още по-вярно за фундаменталистите-джихадисти, чиято цел е глобалното разпространение на тяхната вяра, включително със сила, Впрочем, тя не се различава особено от онова, което християните в Европа са планирали и вършели само преди няколко века.

Съмненията относно авторитета на международното право нарастват от всички посоки. Недоверието е навсякъде; противниците се обвиняват взаимно в злоупотреба със закона за свои собствени цели. Не само ХАМАС, но и Израел, и Иран разполагат важните си командни структури в непосредствена близост до цивилни цели. Както посочва в тази връзка един известен журналист, Техеран „отдавна е превърнал международното право в стратегически инструмент“ (което с пълна сила се отнася и за еврейската държава).

Осем десетилетия след влизането в сила на Устава на ООН фокусът вече не е върху правните принципи, а върху вратичките в закона. С всеки нов конфликт волята за съобразяване с международното право отслабва още повече. Дори самото словосъчетание „война на цивилизациите“ звучи безкомпромисно, т.е. става дума за война, в която не се вземат пленници. Дали наистина не сме свидетели на края на ерата на доброволната самодисциплина в рамките на мултилатералните структури, която след 1945 осигури известна, макар и ограничена, стабилност на света?

Всъщност, въпросът може да се формулира и по друг начин. Дали редът от следвоенните десетилетия беше просто временно явление след ужасния шок от 1945, чиято валидност вече е към своя край? В края на краищата, навремето нацистите също са интепретирали битката си срещу болшевизма като война на цивилизациите. Противостоянието между капитализма и комунизма по време на Студената война също имаше характер на сблъсък на цивилизации. Ще се превърне ли ХХI век в арена на двоен джихад (арабската дума за „борба“) – тоест, в сблъсък между западния индивидуалистичен джихад и ислямския авторитарен джихад?

 Д-р Томас ФАСБЕНДЕР

*Авторът е известен германски външнополитически експерт, автор на шест книги, анализатор на Berliner Zeitung

сп."Геополитика"