"Научните" анализи и хипотези за промените в етническия състав на населението на НРБ, изработените още в края на 1960-те и през 1970-те години за ползване от апарата на ЦК на БКП, са сочели, че между 2010-та и 2014-та година броят на турците в страната щял да превиши този на българите. МВР непрекъснато е докладвало на управниците не само за настроенията, но и за промени в броя и раждаемостта на основните малцинства – турци, цигани и помаци. Когато в навечерието на старта на преименуването през 1984 година вътрешният министър докладвал на Живков, че турците се увеличават годишно с 15 хиляди души, диктаторът възмутено реагирал с думите: "А представяте ли си какво ще стане след 10-20 години и какво ще се случва!?".В новата демографска история на България след Освобождението през 1878 година турският етнос никога не е превишавал 10 на сто от цялото население. Това обаче не е довод срещу прокарването на огласената още през 1962 година политика срещу "турчеене", която започва със забрани на носенето на турски дрехи и на практикуването на религиозни и местни обичаи. В края на 1967 година Живков вече открито говори за масово заселване на българи в турските села по южните граници на страната и насилствено преместване на турци във вътрешността. Според диктатора, преподаването на турски език, редом с училищата, пресата и театрите за "малцинствата", са временно отстъпление, с което бързо трябва да се приключи. Само страхът от обостряне на отношенията с арабските страни, които са важен източник на конвертируема валута за режима, спира плановете за забрана на исляма и за закриване на джамиите по примера на албанския комунистически диктатор Енвер Ходжа. След турската инвазия в Кипър през 1974 година управляващата клика в България начело с Тодор Живков започва упорито да говори на своите конгреси и пленуми за възможен "кипърски сценарий" в България - Анкара можела да поиска автономия за населените предимно с турци Лудогорие и Източни Родопи.

Корените на злото

Опитът с "побългаряването“ на цигани и помаци през 1960-те и 1970-те години дава увереност на Тодор Живков и обкръжението му, че ще се справи и със съпротивата на турците в страната срещу смяната на имената им и забраната за използване на родния им език не само на публични места. Ражда се планът за всеобщ "възстановителен" процес, който скоро е преименуван във "възродителен". В неговата "идеология" цинично е вградена идеята за някакво продължение на българското национално възраждане от 19-ти век, въпреки че идеологът му Васил Левски е мечтаел за "чиста и свята република, в която всички - българи, турци, цигани - ще са равни". В началото на 1980-те години в ЦК вече открито се говори за "готовността" за изселване на 100 000 - 150 000 български турци в Турция.

Официално смяната на имената на турците стартира ударно в края на декември 1984 година с милиционерски блокади и насилие в селата на Кърджалийския окръг. Към 14 януари вече са "възстановени" българските имена на над 310 000 души. "Новите българи" обаче не се примиряват със съдбата си. Напрежението ескалира през пролетта на 1989 година. Многобройни манифестации в "преименуваните" селища завършват с кървави погроми и убийства. Значителен брой от участниците са арестувани от милицията и вътрешните войски и изпратени в Белене и други лагери. Властите вече виждат в масовото изселване на поне 200 000 - 250 000 български турци спасителен за режима клапан, който да свали напрежението след "възродителната авантюра" в над 1500 селища в Южна и Североизточна България.

Последствията от "Голямата екскурзия"

От 1984 година нататък показателите за държавната икономика на НРБ като задлъжнялост, инфлация и всевъзможни продуктови дефицити непрекъснато се влошават. Според историка Михаил Иванов и експерта по стопанска история Румен Аврамов, "Голямата екскурзия" на бягащи от репресиите на комунистическия режим "нови българи" след отварянето на границите към Турция през май 1989-та, е камъкът, който преобръща колата на социалистическото производство и бит в НРБ. "Не бива да се забравя или отрича, че асимилацията на мюсюлманите в България беше предшествана от усилия за модернизация и урбанизация на населяваните от тях райони", изтъква бившият президентски съветник Михаил Иванов. Той напомня, че за да ограничи бързото изтичане на кадри от засегнатите от "възродителния процес" райони, режимът е принуждавал по места кандидатите за задгранични паспорти да работят "до последно" преди "екскурзията". Те били заплашвани, че в противен случай няма да си получат документите за преминаване на границата. Въпреки натиска, през юли 1989 година МВР докладва, че повече от 160 000 работни места в районите с "възстановени имена" вече са изгубени и цели колективи не се явяват на работа, а хората се подготвят за пътуване към турската граница. Засегнати са големи промишлени обекти дори в София, какъвто е случаят с поне хиляда работници, напуснали внезапно цеховете с непрекъснато производство на металургичния гигант "Кремиковци".

Икономическите загуби

Въпреки проведената мобилизация и изпращането на специалисти, войници и учащи се към предприятията и полетата в смесените райони, сривът в индустриалното производство и изоставянето на готова земеделска продукция вече е налице. Стопанският историк Румен Аврамов, който подготвя обширно изследване за икономическите последствия от "Възродителния процес", твърди, че остойностяване на щетите не е лесна задача. Той предпочита да говори за рязко влошаване през лятото на 1989-та в макроикономическата рамка на и без това затъващата социалистическа икономика. "Именно през 1989 година режимът е принуден за първи път да признае, че темповете на стопански растеж в страната са вече с отрицателен знак", напомня Аврамов. Той се спира и на един добре известен и твърде значим за финансовото потъване на страната факт – масовото теглене от "екскурзиантите" на спестяванията им в ДСК. В условията на социалистическата "икономика на дефицита", изкараните с много труд заплати от трудолюбивите български турци просто няма къде да бъдат похарчени заради чакания с години ред за апартаменти, коли и дори елементарни стоки за бита. "От архивите на ДСК става ясно, че през юни 1989 година от Касата са изтеглени с 912 милиона лева повече в сравнение със същия месец на предходната година. През юни са закрити и 168 хиляди партиди на вложители", казва Аврамов.

Неконвертируемостта на социалистическия лев и липсата на легален валутен пазар са прекрасни условия за възникването на бурна спекулативна търговия с долари, в резултат на която "на черно" заминаващите са готови да купуват щатския долар за 20 лева (6-7 пъти над тогавашната му цена "на черно"), а в отделни случаи и за 40 лева. Много от отчаяните за бъдещето си в родината български турци търсят трескаво силно дефицитните в България леки автомобили. Местните народни съвети пък изкупуват "по спуснати отгоре" цени около 4000 жилища. Случва се това, което Тодор Живков прогнозира в реплика по време на юнския пленум на ЦК на БКП през 1989 година: "Ще им вземем къщите без пари". През 1992 година обаче българската държава е принудена да върне жилищата или да възмезди за сметка на бюджета голяма част от прокудените. В крайна сметка огромните размери на изтеглените суми в кеш принуждават БНБ да реализира значителна банкнотна емисия, което е сред причините за бързо покачващата се инфлация и за по-нататъшния срив на лева.

С оглед на създалата се ситуация в българската икономика, банковата система, вътрешната и международната политика, след юли 1989 година кредиторите на НРБ практически спират отпускането на нови кредити. Това, заедно с излизащата от контрол парична емисия, която подхранва инфлацията, са според Румен Аврамов най-съществените макроикономически шокове, свързани с последната фаза на "Възродителния процес". Той твърди, че обявеният на 28 март 1990 година от правителството на Андрей Луканов мораториум върху изплащането на натрупания външен дълг от 10 милиарда долара и фактическия банкрут на държавата е до голяма степен катализиран именно от нагнетената от Живковия режим "Голяма екскурзия".

Не по-маловажни са обаче проблемите, които възникват вследствие на обезлюдяването до 50 на сто на обширни райони и произтичащите от това тежки последици за трудовия пазар в тях. Значителна част от завърналите се през последните месеци на 1989 година около 150 000 "екскурзианти" заедно с много свои сънародници-българи по-късно са принудени да напуснат родните си места по икономически причини, свързани и с краха на плановата икономика. До днес никой не е изчислил човешките загуби от неродените в България млади поколения на принудените да напуснат родината си наши сънародници.