България празнува соларен рекорд, но никой не го усети по джоба си, а над 1 тераватчас чиста енергия отиде на вятъра

На 18 август 2026 г.  за първи път в България слънчевата енергия произведе повече ток за денонощие от единствената ни атомна централа. Новината се разнесе бързо - показателен момент, доказателство, че енергийната трансформация вече не е теория, а факт. По-рядко се споменава втори факт от същата година: над 1 тераватчас слънчева енергия е бил ограничен, спрян от производство въпреки наличния капацитет (на английски curtailment, curtailed energy/generation), защото мрежата не е успяла да го поеме. Това е около 3% от цялото годишно потребление на страната. В Гърция, сочена постоянно като регионален пример за успех, ограниченото количество е още по-голямо - над 1.5 тераватчаса.

Тъкмо тук публичният дебат буксува. У нас, както и в голяма част от Европа, 

енергийният разговор се поставя като избор между две крайности:

ВЕИ-тата като безусловен триумф от едната страна, и ВЕИ-тата като заплаха за стабилността на мрежата и енергийния суверенитет от другата. Скептицизъм към конкретен проект или срок лесно бива поставян в графата „дезинформация“; реални технически въпроси за готовността на мрежата биват пренебрегвани като изсмукан от пръстите страх.

Проблемът е, че реалността рядко се вписва спретнато в някоя от двете крайности. Лятото на 2026 г. поднесе и друго доказателство за това - ядрената енергия, представяна като имунизирана от климатичните промени алтернатива, се оказа уязвима именно от тях. Никоя от двете страни на енергийния спор не излиза невредима от това лято - и точно затова заслужава сериозно, а не лозунгово внимание.

Същата дисциплина е нужна и при числата за ограничената слънчева енергия.

Какво казват данните за ограничаването

Анализите на българския електроенергиен пазар тази година са категорични за механизма: с над 6.5 гигавата инсталирана фотоволтаична мощност в началото на 2026 г. - вече над половината от цялата инсталирана генерираща мощност в страната - системата редовно вижда цени на едро, падащи в отрицателна територия по обяд, последвани от вечерни скокове до €250/MWh, щом слънцето залезе и предлагането отново се свие. Самостоятелна слънчева инвестиция, твърдят все повече анализатори у нас и в Европа, вече трудно е банкируема без придружаваща стратегия за гъвкавост - батерии, управление на потреблението, или модернизация на мрежата, които да пренасят обедното изобилие към часовете, в които реално е нужно.

Това не е провал на ВЕИ-тата. Инсталираната генерация и инсталираната гъвкавост са две различни инвестиции, а соларен рекорд в заглавията не казва нищо за това дали втората наваксва първата. В момента и в България, и в Гърция не наваксва напълно - числата за ограничената енергия са показателни.

Логичен въпрос е защо това обедно свръхпроизводство изобщо не се усеща в сметката на домакинствата. Основната причина е структурна: България отново е на опашката в ЕС и битовите потребители у нас остават на регулирани цени, определяни веднъж годишно от КЕВР, вместо в реално време от борсата. Пълната либерализация на този сегмент е отлагана многократно от парламента през последните години, а поредните обсъждани срокове са чак до 2028-2031 г.

Отделен, по-широк буфер е Фонд „Сигурност на електроенергийната система“ - захранван от обща такса от всички производители на ток, от продажбата на въглеродни емисии и от такса „задължение към обществото“. Именно през този фонд, най-вече чрез свръхпечалби на държавни активи като АЕЦ „Козлодуй“ и НЕК, а по-късно и на частни енергийни компании, държавата изплати около 5.3 млрд. лева (2,7 млрд. евро) компенсации на български фирми само между февруари 2022 г. и края на 2023 г. - показател колко голяма част от реалната цена на тока у нас се решава административно, а не на самия пазар. Изобилието по обяд съществува реално на борсата; то просто не се пренася автоматично нито към сметката на бита, нито директно към тази на бизнеса, защото у нас цена и предлагане отдавна вървят по успоредни, не по срещащи се пътища.

Защо нито „строй повече“, нито „забави темпото“ е верният отговор

Тук прагматизмът е по-труден от лозунга на която и да е страна. Инстинктът от едната страна е „строй повече слънчева енергия, ограничаването е временна болка на растежа“. Инстинктът от другата е „мрежата не издържа, забави темпото на изграждане“. И двата инстинкта са отчасти верни и отчасти грешат, защото отговарят на въпрос за генерация с решение само за генерация, докато реалният дефицит е в съвсем друг слой на системата - съхранение, управление на потреблението, преносни мощности, които не растат автоматично само защото соларните мощности растат.

Собственият ни ръст в батерийните мощности - от около 200 мегаватчаса в края на 2024 г. до над 8.6 гигаватчаса към средата на 2026 г. - показва, че България може да се движи бързо, особено когато регулацията и финансирането се подредят (в случая най-вече чрез грантове по Плана за възстановяване). Отвореният въпрос не е дали България може да строи съхранение. Той е дали съхранението, преносната мрежа и управлението на търсенето могат да растат със същото темпо като генерацията, вместо да изостават с година-две зад нея - какъвто е настоящият модел, и то не само у нас, както показва и по-големият дял ограничена енергия в Гърция.

Другата страна на същия проблем

Аргументът за прагматизъм срещу идеология важи еднакво силно и срещу лобитата за въглища и за ядрена енергия. В управленската си програма новото правителство пое ангажимент да пази въглищните мощности като „суверенна базова мощност“ до 2038 г. и иска преразглеждане на европейската схема за търговия с емисии в тази светлина. Тази позиция има своята логика  - енергийна сигурност, но трябва да се съобрази и със същата уязвимост на речното охлаждане, вече документирана в цялата европейска атомна флота, а и с добре известните разходни и климатични недостатъци на въглищата. Балансирана енергийна стратегия, каквато декларираният микс на България (ядрена, въглищна, газова, водна, ВЕИ, съхранение) предполага на хартия, не би трябвало да третира провала на коя да е технология като проблем на някой друг.

Как би изглеждал по-честният дебат

Нищо от изброеното не е аргумент срещу соларния растеж на България, който е реален и бърз. Аргументът е срещу третирането на едно число, подходящо за гръмки заглавия, в която и да е посока, като край на анализа. Слънцето, изпреварило атома за едно денонощие, е реален успех. Над един тераватчас ограничена слънчева енергия същата година също е реален факт. И е доказателство точно за инфраструктурния дефицит, за който все повече анализатори предупреждават - генерация без съответна инвестиция в гъвкавост просто пилее актива, който е трябвало да улови. Честният въпрос пред българската енергийна политика не е „ВЕИ или не“. Той е дали инвестициите в съхранение, мрежа и пазарен дизайн ще настигнат генерацията, преди следващият доклад за ограничена енергия сам да отговори вместо нас. И още повече – как рационално да се ползват всички възможности за производство, съхранение и пренос на енергия.

Петър Ризов