Историята на царя не приключва с неговата кончина, държавните постове, политическите интриги и промени. Царят има връзка и с Хасково, да, по онова време малко градче, което нито има силна индустрия, нито особен капацитет. 

Преди да стане последният август

Преди последния август имало и други дни.

През 1927 г. цар Борис III идва в Хасково.

Градът го посреща като цар. Повече от 20 000 души се събират, за да видят откриването на Паметника на Незнайния воин — монумент, посветен на хилядите мъже от региона, останали по бойните полета.

„Мила Родино“ звучи над площада. Осем топовни салюта разтърсват въздуха.

Царят произнася реч.

Тогава никой от събралите се не знае, че 16 години по-късно същият този цар ще умре внезапно, а България ще се изправи пред едни от най-тежките години в историята си.

Днес Паметникът на Незнайния воин все още е там.

Стои в центъра на Хасково — като застинал кадър от онзи ден.

И сякаш пази спомена за един цар, който някога е стоял пред хиляди хасковлии, без никой да подозира колко различно ще изглежда България след неговата смърт.

А в началото на улица „Цар Освободител“ стои още един тих знак за онази история — къщата на офицера Иван Филипов, съвипускник и личен приятел на Борис III.

Историята понякога не изчезва.

Просто остава по улиците.

Има дни, които историята не забравя.

28 август 1943 г. е един от тях.

Само дни по-рано цар Борис III се е върнал от Германия след тежка среща с Адолф Хитлер. Разговорът е напрегнат. Хитлер настоява България да направи още една крачка във войната. Царят отказва да изпрати български войски на Източния фронт.

След завръщането си Борис III не изглежда добре. Боледува. На 28 август състоянието му рязко се влошава.

В 16:22 часа царят умира.

Официално причината е сърдечна недостатъчност. По-късни медицински изследвания посочват масивен инфаркт. Но смъртта, настъпила толкова внезапно и толкова скоро след срещата с Хитлер, ражда съмнения, слухове и една мистерия, която десетилетия наред няма да намери покой.

Новината хвърля България в смут.

Хитлер също реагира. Според исторически свидетелства той сам говори за възможно отравяне, но обвинява не себе си, а сили, които според него имат интерес България да се отдалечи от Германия.

В България обаче настъпва тишина.

После идва поклонението.

Стотици хиляди българи се стичат да се сбогуват с царя. Само през храм-паметника „Св. Александър Невски“ преминават над 369 000 души. На 5 септември траурното шествие поема към Рилския манастир – мястото, което самият Борис III избира за своя последен дом.

На трона остава неговият син – шестгодишният Симеон II.

Едно дете става цар.

От негово име страната се управлява от регентство.

Но България вече е тръгнала към най-мрачната част от своята история.

На 9 септември 1944 г. Отечественият фронт взема властта с подкрепата на навлязлата в страната Червена армия. Започват арести, разправи и политически преследвания. Следва т.нар. Народен съд, който между 1944 и 1945 г. издава хиляди присъди, включително 2857 смъртни. Сред екзекутираните са регенти, министри, депутати, офицери и представители на политическия и обществения елит на Царството.

И съдбата на самия Борис III не приключва с погребението.

През 1946 г. комунистическата власт нарежда тленните му останки да бъдат ексхумирани. По-късно гробът е унищожен, а през 1947 г. параклисът край двореца „Врана“ е взривен. Останките на царя изчезват.

Само едно нещо остава.

Сърцето му.

То е било поставено отделно при балсамирането и остава скрито в продължение на десетилетия. След промените сърцето е открито и през 1993 г. отново е положено в Рилския манастир.

Така на 28 август България не просто губи своя цар.

Започва да губи и един свят.

А въпросите, родени в онзи августовски ден, остават.

Какво точно се е случило след Берлин?

Защо царят умира толкова внезапно?

И защо след смъртта му историята сякаш не успява да остави дори гроба му на мира?

Може би някои загадки не са създадени, за да бъдат забравени.А за да ни напомнят колко висока може да бъде цената на един исторически момент. Така историята на Борис остава в почти пълно забвение, но направеното — то се помни.